Гонитба из южните морета
- Автор: Бобев Петр
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Гонитба из южните морета». Краткое содержание книги:
Но сега думите му не звучеха тъй убедително. Петьо отново нагази във водата. Трябваше на всяка цена да удари каквато и да е рибка. Иначе щеше да стане за смях. Той, който всяко лято прекарва по цял месец на море с харпун и шнорхел, да стане за смях…
Кефалите отново се мярнаха. Но щом го зърнаха, като по команда се върнаха назад. Тогава Петьо видя голямото попче. Във водата всички предмети изглеждат по-големи. Но това наистина беше огромно. Не попче, а владика — както казваха на шега летовниците.
Той го задебна нетърпеливо. Примери се. Изпрати стрелата. Изтегли я — пак празна! А попчето се върна и повторно се притаи на същото място. Злополучният харпунер стреля пак — и тоя път нахалост. Проклетата риба му се подиграваше. Все го увличаше към дълбокото, сякаш беше омагьосана, сякаш беше решила да го удави. А на брега дебнеха сърдити приятелите му. В изблик на невъздържан гняв той скъса връвта и хвърли стрелата. Може би само това му оставаше, ако искаше да спаси честта си.
Излезе на брега.
— Отнесе ми стрелата — промълви Петьо смутен.
— Кой? — запита Живко. Все гледаше да се заяде.
— Едно попче. Голямо-голямо. Ударих го, а то се дръпна и скъса връвта.
— То да не е кит? — подметна подигравателно Васко.
— Не ми вярваш, значи?
— Това сега няма значение! — сряза го Живко. — Ами кажи какво ще ядем, какво ще пием. Измисляй бързо! Ти ни докара тук.
— Да опитаме миди! — предложи Петьо неуверено.
Откърти една черна черупка от плитчината, счупи я с камък и я предложи на Васко.
— Яж си я сам! — дръпна се той.
Петьо беше виждал как рибарите в ресторанта пият вино със сурови миди — за мезе. Знаеше също, че и стридите се ядат сурови…
Хвърли мидата във водата. Предчувствуваше, че ще му прилошее само ако я допре до устните си. Клюмна. А слънцето препичаше жестоко. Гларусите крещяха оглушително.
— Искам да си ходя! — почти изплака Живко.
Петьо се почеса по главата:
— Как? Няма лодка.
— Да идем на другия остров!
Тримата се запътиха нататък. Но спряха. Никой нямаше кураж, да преплува тесния пролив.
Изведнаж в очите им светна надежда. Откъм брега се зададе моторница с летовници, тръгнали на морска разходка. Тя мина на двеста метра от островчето. Тримата корабокрушенци се развикаха с все сила:
— Помо-о-ощ!
Изплашените гларуси се вдигнаха отново във въздуха, закрещяха още по-пронизително, заглушиха виковете им.
Петьо свали ризата си и я размаха. Летовниците отговориха с махане на шапки. Кой би повярвал, че се нуждаят от помощ тук, до града? Отминаха.
— Чакайте! — молеше се сърцераздирателно Петьо.
Прелетя самолетът, който хвърля рекламни позиви над плажовете. Момчетата отново развяха ризите си. Летецът ги видя, поздрави ги с ръка отгоре, хвърли им куп бюлетинки, които се пръснаха сред орляка на кресливите гларуси, и отлетя.
След малко се зададе лодка с двама рибари. Единият гребеше, другият нанизваше уловените попчета на връв.
Васко въздъхна:
— Някой довечера ще яде пържени попчета! Блазе му!
Развикаха се отново. Но рибарите дори не погледнаха към тях. Ако вземат да отговарят на всички момчета, които им махат с ръка от брега, кой ще им свърши работата?
Морето опустя. Неусетно вълните бяха нараснали. Те прииждаха на едри, блестящи дипли и се разбиваха като ревящи гейзери в скалите. Сякаш цялото море се надигаше, решило да погълне пустия остров с гларусите и с глупавите момчета върху него. Гларусите щяха да отлетят… Само те оставаха…
Петьо не издържа повече. Просна се по очи и се разплака. Няма що, трябваше да чакат до утре — гладни, сред това сърдито море… А ако Генчо не дойде? Ако не успее да се измъкне? Тогава?
Живко пръв видя приближаващата се лодка. Позна и гребеца. Заскача радостно. Най-сетне лодката пристигна до скалите.
— Тая нощ ще има буря — рече Генчо. — Затова дойдох.
Васко и Живко скочиха в лодката. Но Петьо се поколеба.
— Ами стрелата? Баща ми ще ме пребие.
Васко подметна:
— Ударил толкова голямо попче, че му скъсало връвта. Ха, ха!
Генчо се обърна към Васко, обърна се и към Петьо, който стоеше насреща му смазан от срам и го гледаше умолително в очите. После, без да каже нищо, сложи подводната си маска, грабна макарата с ластика и се гмурна. Веднага видя стрелата, която блестеше полузарита сред водораслите. Взе я, изплува да поеме въздух и отново потъна. Неговите опитни очи тозчас откриха едно голямо попче — може би същото, което бе разигравало Петьо. Генчо опъна ластика. Острият тел излетя през отвора на макарата и се заби в тила на дремещата риба. Примитивното оръжие в една сигурна ръка постигна това, което не можа да направи модерният харпун.