Поща
- Автор: Буковски Чарльз
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: ФАМА
- ISBN: 978-954-597-475-5
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Контркультура
Электронная книга - «Поща». Краткое содержание книги:
— Добре, Ханк.
Не предполагах колко ще продължи този обяд.
9.
Бяхме голяма тумба. Сто и петдесет-двеста души. Дадоха ни да попълним някакви досадни документи. После всички се изправихме и се обърнахме към флага. Типът, който ни закле, беше същият, който ме бе заклел предишния път.
След церемонията оня каза:
— Така, гушнахте сладка службица. Гледайте да не оплескате нещата и ще бъдете осигурени до края на живота си.
Осигуреност? Човек е осигурен в затвора. Три квадрата и не плащаш наем, не плащаш режийни, не плащаш данъци, не издържаш деца. Не плащаш данък за колата. Не плащаш глоби. Няма опасност да те гепят, че караш пиян. Не губиш на хиподрума. Безплатно здравеопазване. Приятели със сходни интереси. Църква. Прост живот. Безплатно погребение.
Дванайсет години по-късно от тези 150–200 бяхме останали само двама. Точно както някои хора не стават за таксиджии, сводници или наркопласьори, други не ги бива за сортировачи на писма. Не ги обвинявам. С годините постоянно съм ги виждал да идват на тумби по сто и петдесет-двеста и от всяка група да остават по трима-четирима — точно колкото да попълнят местата на пенсиониращите се.
10.
Пичът ни разведе из сградата. Бяхме толкова много, че трябваше да се разделим на групи. Ползвахме асансьора на смени. Показа ни барчето, мазето, всички тия скучни места.
„Боже — помислих си, — хайде да побързаме. Вече с два часа просрочих обедната почивка.“ После водачът ни раздаде работните карти. Показа ни автоматите за регистрация.
— Ето как се вкарва.
Показа ни. После каза:
— Сега нека всеки да си регистрира картата. Държаха ни дванайсет часа и половина. Ега си заклеването.
11.
След девет-десет часа на хората им се приспа и почнаха да клюмат пред сортировъчните шкафове, като се стряскаха навреме, за да не паднат. Сортирахме пощата по зони. Ако на някое писмо пишеше „Зона 28“, трябваше да го пъхнеш в преградка 28. Проста работа.
Един як негър заподскача и размаха ръце, за да се разсъни. Думкаше по пода.
— Мамка му! — изкрещя. — Не издържам!
Беше голям, мощен мъжага. Непрекъснатото използване на едни и същи мускули беше доста изморително. Навсякъде ме болеше. В края на пътеката стоеше отговорникът, още едно „паве“, и гледаше с онова изражение; сигурно се упражняваха пред огледалото, защото всички отговорници имаха такова изражение — гледаха те, сякаш си жалко лайно. Обаче и те бяха постъпили тук като всички останали. Били са пощальони или сортировачи. Не можех да го разбера. Сигурно с конкурс ги избираха.
През цялото време трябваше поне единият ти крак да е на пода. Другият — на „столчето за почивка“. Това столче представляваше кръгла възглавничка, монтирана на стойка. Разговорите бяха забранени. Две десетминутни почивки за осем часа. Записваха в колко часа излизаш и в колко се връщаш. Ако се забавиш 12–13 минути, веднага ти го напомняха.
Заплащането обаче беше по-добро отколкото в магазина. Помислих си, че с времето може да свикна.
Така и не свикнах.
12.
Отговорникът ни премести на нова редица. Бяхме в централата от десет часа.
— Преди да започнете — каза шефчето, — трябва да ви обясня нещо. Всяка табла с писма от този тип трябва да се сортира за двайсет и три минути. Това е нормативът. Сега, за развлечение, хайде да видим дали някой ще успее да го изпълни! Готови, три, две, едно… СТАРТ!
„Каква е тая глупост? — помислих си. — Уморен съм.“
Таблите бяха дълги по шейсет сантиметра. Във всяка обаче имаше различен брой писма. В някои бяха по два-три пъти повече отколкото в други, в зависимост от размера на пликовете.
Всички заработиха като луди. Страхуваха се от провал.
Аз не бързах.
— Когато свършите първата табла, грабвайте следващата!
Момчетата адски се стараеха. Свършеха ли с една табла, скачаха и грабваха нова.
Отговорникът се приближи зад мен.
— Ето, този мъж е голям работяга — извика, като ме посочи. — Вече е на втората табла!
Бях още на първата. Не разбрах дали не ми се подиграва, но щом съм бил по-напред от другите, забавих още малко.
13.
В 3.30 сутринта дванайсетте ми часа изтекоха. По онова време на нещатните сортировачи не им се полагаха петдесет процента отгоре за извънреден труд. Плащаха стандартна надница. Наемаха те като „временен нещатен сортировач за неограничен срок“.