Наследството на Арн

Епископ Бенгт хубаво трябваше да се замисли, преди да отговори, защото като се огледа, забеляза, че всички мъже в залата разсъждаваха мълчаливо, както се прави, когато се каже нещо достойно за обмисляне. Никой не се хилеше подигравателно, никой не си и помисляше да погледне друг многозначително. Кралят и неговият ярл седяха неподвижно, без да помръднат и мускулче по лицата си. Очевидно възнамеряваха да оставят вдовстващата кралица да ръководи обсъждането.

— Два пъти направихме войските му на пух и прах — започна епископ Бенгт, обезкуражен от липсата на подкрепа от страна на останалите мъже. — Ако крал Валдемар дойде трети път, отново ще го победим с Божията помощ!

— Сега не само си наивен, но и глупаво жесток спрямо живота на другите! — скастри го Сесилия Бланка. — Присъствал си на толкова помени след Лена, но най-вече след Гестилрен, че би трябвало да се замислиш по-добре, преди да призоваваш за още вдовици и сираци в страната ни. Освен това победата при Гестилрен пречупи и нашия гръбнак. Изгубихме най-добрите си мъже и преди всичко главнокомандващия, Бог да те прости, Арн Магнусон. Ако нямаш доверие на думите ми, питай ярла до мен!

Епископ Бенгт сякаш попадна в кошмар. Не се беше случвало да го нахока жена откак беше млад викарий, а това тук дори бе станало на кралския съвет. Освен всичко останало седеше толкова неудобно, че коремът му тежеше над жалкото столче и му беше все по-трудно да диша.

— Кралицата говори вярно — промълви ярлът накрая, иначе в залата щеше да настъпи твърде дълга и неловка тишина. — В момента изобщо не разполагаме със силата, която имахме при Гестилрен. Там изгубихме много добри мъже, а най-тежка е загубата на онзи, който има най-голяма заслуга за победата ни. Ето защо една нова война срещу крал Валдемар е най-голямото нещастие, което може да сполети страната ни. Всяко нещо, което може да предотврати подобна беда, трябва да бъде изпробвано с най-голяма сериозност. Затова е разумно и трогателно от страна на нашия крал да реши проблема, като вземе за съпруга сестра му Рикиса. Ако Валдемар е толкова жаден за отмъщение, че иска войната повече от всичко друго, няма да успеем в начинанието си. Тогава войната ще ни сполети. Ако обаче изпитва и най-малкото колебание, а представете си, че не знае колко тежко пострадахме от победата си и си мисли, че продължаваме да сме толкова силни, то трябва като разумен владетел да предпочете протегнатата ръка. Това е мнението ми, както и на кралицата.