Серафина
- Автор: Хартман Рейчъл
- Серия: Серафина(bg) #1
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Хермес
- ISBN: 978-954-26-1227-8
- Переводчик: Иван Костурков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Серафина». Краткое содержание книги:
Серафина е на осемнайсет години. Майка й умира при раждането. Момичето израства без приятели. Единствената светлина, която огрява дните му, е музиката. Серафина притежава ангелски глас и дарба да свири на флейта и клавесин. Тя помага на дворцовия композитор Виридий в подготовката за честването на годишнината от подписването на мирния договор. По повод събитието в Горед се очаква драконовият генерал Ардмагар.
Няколко дни преди пристигането му дворцовите стражи откриват обезглавеното тяло на принц Руфъс. Те смятат, че престолонаследникът е убит от дракони.
Серафина се оказва въвлечена в разследването на убийството. То се ръководи от Лусиън, привлекателния и прозорлив годеник на принцеса Глизелда.
Серафина се влюбва в Лусиън, въпреки че проницателността му заплашва разкриването на собствената й тайна.
Ще опази ли Серафина тайната си? Тайна, благодарение на която притежава необикновената си дарба. Тайна, заради която страни от хората и не си позволява да обича. Тайна, чието разкриване застрашава живота й.
Ще успеят ли Серафина, Лусиън и Глизелда да предотвратят война между драконите и хората?
Направих реверанс в знак на благодарност, очаквайки драконът да си тръгне. Той наведе глава, за да застане на едно ниво с мен.
— Серафина — изкрещя той.
Втренчих се в него, шокирана, че знае името ми. Драконът отвърна на погледа ми — дим се стелеше от ноздрите му, а очите му бяха черни и чужди.
И все пак не чак толкова. Имаше нещо познато в тях, което не можех да определя с точност. Образите затрептяха в очите ми, сякаш ги наблюдавах през вода.
— Нищо ли? — извика саарът. — А тя беше толкова сигурна, че ще успее да ти остави поне един спомен.
Светът около мен започна да потъмнява в периферията си — виковете затихнаха до съскане. Рухнах с лице в снега.
Лежа на леглото в напреднала бременност. Чаршафите са лепкави — треперя и ми се вие свят от гаденето. Орма е застанал в отрязък от слънчева светлина в другия край на стаята, вторачил поглед през прозореца в нищото. Той не ме чува. Нетърпеливо се сгърчвам от болка — не ми остава много време.
— Искам детето да те познава — казвам аз.
— Твоето изчадие не ме интересува — отвръща ми той, докато оглежда ноктите на ръцете си. — Нито пък възнамерявам да поддържам контакт с жалкия ти съпруг, след като умреш.
Разплаквам се, неспособна съм да се възпра и се засрамвам, че той ще види как самоконтролът ми рухва. Орма преглъща, а устата му се намусва, все едно е вкусил жлъчка. Знам, че съм чудовище в неговите очи, но го обичам. Това може би е последната ни възможност да разговаряме.
— Оставям на бебето няколко спомена — казвам аз.
Орма най-сетне ме поглежда, а тъмните му очи са хладни.
— Можеш ли да го направиш?
— Не съм напълно сигурна и нямам достатъчно енергия, за да го обсъждам. — Понамествам се под чаршафите, за да намаля пронизващата болка в таза. Изричам: — Възнамерявам да оставя на детето си перла на спомена.
Орма се почесва по мършавия си врат.
— Предполагам, че перлата ще съдържа спомени за мен. Ето защо ми казваш всичко това. Какво ще освободи спомена?
— Да те види такъв, какъвто наистина си — отвръщам аз, леко запъхтяна, защото болката нараства.
Той изпръхтява като кон.
— И какви са възможните обстоятелства детето да ме види в естественото ми състояние?
— Решението е твое — когато си станал готов да признаеш, че си станал вуйчо.
Вдишвам мъчително, докато жестоки спазми свиват корема ми. Разполагам с малко време, за да направя перлата на спомена. Дори не съм сигурна дали ще имам необходимите сили, за да се концентрирам достатъчно. С възможно най-спокойния си тон казвам на Орма:
— Доведи Клод. Веднага. Моля те.
Прости ми, дете мое, че прибавям цялата тази болка. Нямам време да я отделя.
Очите ми внезапно се отвориха, а изгаряща болка минаваше през главата ми. Лежах в ръцете на Маурицио, който ме носеше като бебе. На няколко крачки встрани старият Карал танцуваше странна жига насред снега. Рицарят беше намерил една алебарда, която размахваше заплашително към дракона, за да го отблъсне. Чудовището се оттегли от другата страна на площада при своите другари.
Не, не то. Той. Това беше Орма, моят…
Дори не смеех да си го помисля.
Загриженото лице на Маурицио ту изплуваше, ту изчезваше пред очите ми. Успях да изрека:
— Къщата на семейство Домбег, близо до улица „Свети Фионуала“ — и отново загубих съзнание.
Свестих се едва когато ръцете на баща ми ме поеха от Маурицио. Татко ми помогна да се кача на горния етаж и аз рухнах в леглото си.
Докато се съвземах и мъчително губех и възвръщах съзнание, чувах как баща ми крещи на някого. Когато се събудих, Орма бе до леглото и ми говореше, сякаш смяташе, че вече съм будна.
— … капсулиран майчин спомен. Не зная какво точно ти е показала, но съм уверен, че намерението й бе да разбереш истината за мен и за самата нея.
Той беше дракон и брат на майка ми. Не бях се осмелила да правя заключение за това, какво беше тя, но Орма успя да ми го втълпи. Наведох се от леглото и повърнах. Вуйчо ми чистеше зъбите си с един от ноктите на ръката си и се взря в пихтията на пода, сякаш тя щеше да му подскаже какво и колко знаех.