Аз, детективът

— Бог да те благослови — казах аз. Яхтата се клатеше толкова ужасно, че не можех да напъхам гърлото на бутилката между устните си, без да си разбия зъбите, затова излях бирата в обърнатата си нагоре и отворена уста. Половината се разплиска по лицето ми.

Бет носеше карта в найлонов пошет. Опъна я на таблото и каза:

— Наляво пред нас е Клийвс Пойнт, а надясно е носът Хейс Бийч Пойнт на Шелтър Айланд. Когато минем тези два носа, ще попаднем в нещо като фуния между Монтаук Пойнт и Ориент Пойнт, където се срещат атлантическите ветрове.

— Това добре ли е, или зле?

— Няма нищо смешно.

Отпих от бутилката — скъпа вносна бира, както трябваше и да се очаква от Фредрик Тобен — и отвърнах:

Като че ли ми харесва идеята, че съм му откраднал яхтата и му пия от бирата.

— Кое ти е по-забавно? — попита Бет. — Да му изпотрошиш апартамента или да му потопиш яхтата?

— Яхтата не потъва.

— Само погледни долу.

— Няма нужда — усещам го по руля. Добър баласт.

— Съвсем ненадейно се превърна в истински моряк.

— Бързо усвоявам.

— Ясно. Иди да си починеш, Джон. Аз ще поема руля.

— Добре. — Взех картата, предадох управлението на Бет и слязох долу.

Подът на малката каюта бе покрит с около осем сантиметра вода, което означаваше, че вътре влиза повече, отколкото могат да изхвърлят помпите. Както вече отбелязах, нямах нищо против малко баласт, който да компенсира олекналите ни резервоари. Жалко, че двигателят не можеше да работи с вода.

Влязох в тоалетната и избълвах около половин литър солена вода. Измих солта от лицето и ръцете си и се върнах в каютата. Седнах на една от койките, като проучвах картата и отпивах от бирата. Боляха ме ръцете и раменете, краката и хълбоците ми бяха изтръпнали и се задъхвах, макар че чувствах стомаха си по-добре. Гледах картата минута-две, отидох до хладилника, взех си нова бира и се качих горе.