Не е време за дракони
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич, Перумов Николай
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Не е време за дракони». Краткое содержание книги:
Но съществува място, наречено Средният свят. Тук слънцето е жълто като зеница на дракон, тревата е зелена, а водата — прозрачна. Към сините небеса се издигат кули на крепости от камък, но има и сгради от бетон. Тук птиците се стремят към висините, а хората си даряват усмивки и се обичат.
Дойде и времето когато този свят поиска своят нов господар от Света на Опакото, който трябваше да премине през много смъртоносни схватки с най-могъщите магъосници, владеещи четирите стихии, за да овладее Силата. Битката бе неравностойна, но съдбата следваше своят път…
— Ще ми платиш за седмия живот, Ритор! Не сега, но ще платиш!
Поривите на вятъра обрулиха от снагата и последните дрипи, в които се беше превърнала роклята й, и в този миг Виктор, колкото и да бе неуместно, изпита прилив на влечение. А тя, сякаш почувствала възбудата му, се обърна и отговори с признателна усмивка. Нежна усмивка. Бърза усмивка. И веднага сви вежди:
— Какво стоиш?! Тичай, Виктор, тичай! В замъка!
Той още не разбираше. Лойя се хвърли към него. Движенията й все още бяха малко тромави, като изтръпнали:
— Веднага в замъка, глупчо! Иди в замъка, Владетелю! Защо стоиш, Драконе?!
Ритор трепна по-силно от Виктор. Втренчи се в Котката с безумни очи, обърна се към човека, когото смяташе за Убиец. Вдигна ръка, сякаш, за да се предпази. Лойя не го пощади:
— Ти усети в него кръвта си, Ритор! Как можа да пропуснеш и да не видиш останалото? Толкова ли успешно си прогонил от паметта си онзи миг?
— Не! — простена, закрещя Ритор. — Не! Не може да бъде!
А магьосницата подбутна Виктор и със замах му посочи пламтящата в небесата кървава звезда… Вече не беше звезда, а комета.
— Избирай, Виктор! Избирай, Драконе-Убиецо! Кое желаеш? Какъв ще станеш?
Скалите помръднаха. Пластовете златист камък се сриваха в кипящите долу вълни, удряха превърналия се в тясна пътечка друм, по който изнемогваха в надпревара със стихията Торн и Тиел. Към твърдината вече нямаше нормален път… почти нямаше.
Лойя кимна към момичето от Неведомия клан и погледна Виктор в очите:
— Искаш ли тя да го стори? Орденът й не владее цялата Сила! Не пращай жената си в бой, Драконе! За нея това ще е сигурна смърт!
И той се втурна напред. Хукна по разпадащия се път, по рехавите златисти павета. Мостът-дъга се топеше под диханието на урагана, ледени капки дъжд запречваха портите на замъка. Виктор се гмурна в пороя… нима е възможно небесата да удържат толкова вода?! Предния край на бурята го люшкаше, отклоняваше, спъваше, давеше… Вече не тичаше, а плуваше в гъстата смес от въздух и вода. Повлече го встрани, към пропастта. И той разбра — беше късно.
Беше късно. Лойя беше закъсняла. А инатът и манията на Ритор бяха отнели последните минути, през които можеше да достигне твърдината и да докосне черните стени…
Пороят внезапно се разпръсна. Над главата си Виктор усети нещо като невидим чадър. Долу, на пътеката, Торн беше се спрял и с мъка, олюлявайки се, с прострени нагоре ръце удържаше разкъсаното небе. Едва удържаше…
Тиел погледна магьосника и продължи нататък — към замъка, към черните зидове, към отворените порти…
Не пращай своята жена в бой, Драконе.
Виктор се втурна по моста. Светлинната плетка под нозете му, допреди миг твърда като утъпкана пръст, се продънваше — както всичко наоколо. Пръски светеща мъгла се издигаха изпод краката му, пронизвайки с пъстри искри въздуха. Виктор и Тиел бяха на равно разстояние от портите на единственото засега непоколебимо нещо — Замъка-над-Света. Той се спускаше по моста, а тя се катереше по пътеката.
— Спри! — прогърмя Виктор. — Стой!
Тя не чуваше. Или вече не му вярваше…
Той се подхлъзна. Мостът чезнеше, дъгата посивяваше. Платнищата светлина се сгърчваха като попарени листа, бягаха изпод нозете. Треперещата в треска земя го чакаше, теглеше го.
Затъваше като в дълбок сняг. Дъгата се чупеше като тънък лед. Вървеше през дъгоцветен петмез, провалил се в него до кръста. Едва усещаше опора под себе си. А алената комета над него изрева, разтвори паст…
Удар. Тласък в гърба. Стегнатото въздушно крило го подхвана и го запокити напред, над изчезналия мост, над бездната. Зад гърба му Ритор падна, конвулсивно вкопчвайки пръсти в камъните. Беше дал наистина всичко от себе си, беше докрай изчегъртал дъното на душата си в опит да поправи своята трагична грешка. Старецът плащаше — за онова, което беше направил на жената от Неведомия клан, която отпрати в Опаката страна. За безсмисленото преследване на собствения си внук. За попилените минути, които решаваха всичко.
Виктор се просна пред Тиел. Падна несполучливо, не му остана дъх, болка прониза тялото му. Но и момичето не очакваше сблъсъка, спъна се и падна също. Виктор я сграбчи за ръката, дръпна я към себе си и викна:
— Не!
— Пусни ме! Длъжна съм…
— Не! Последна от Неведомия клан, забранявам ти!
Момичето се съпротивляваше. Той успя да надникне в очите й. И прошепна:
— Тиел, това е моят свят.