пурпурные реки
- Автор: Пастернак Борис Леонидович
- Язык: болгарский
- Переводчик: София Бранц
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «пурпурные реки». Краткое содержание книги:
— А разправяха, че вчера сте си заминали. Кому да вярваш! За картофи, а! — И като показа с ръка, че не чува отговора, махна напътствено подире им.
Заради Сима се опитаха да се задържат на високото, на най-неудобното място, където едва ли биха могли да спрат. И без това непрекъснато се налагаше да опъват юздите, за да спират коня. Сима се беше увила с два-три шала от главата до петите и фигурата й имаше вкочанената форма на дирек. Тя с прави, непрегъващи се крачки стигна до шейната по средата на улицата и се сбогува с тях, като им пожела на добър час.
— Когато се върнете, трябва да си поговорим, Юрий Андреевич.
Най-сетне се измъкнаха от града. Юрий Андреевич беше минавал по този път и зимно време, но го помнеше повече в летния му вид и сега не можеше да го познае.
Чувалите с провизиите и останалия багаж бяха прибрали дълбоко в сеното откъм предницата на шейната, отпред, и здраво ги бяха завързали. Юрий Андреевич караше коня ту коленичил на дъното на широката шейна, по местному кошовка, ту седнал ребром и провесил навън крака с валенките на Самдевятов.
След пладне, когато със зимна измамност много преди залез слънце на човек започва да му се струва, че денят свършва, Юрий Андреевич взе безмилостно да шиба Саврас. Кончето полетя като стрела. Кошовката подскачаше нагоре-надолу, гмуркаше се като лодка по трапчините на разнебитения път. Катя и Лара бяха с кожуси, които сковаваха движенията им. На страничните наклони и дупки двете пищяха и се смееха до припадък, претъркулваха се от едната страна на другата и като чували се забиваха в сеното. Понякога докторът нарочно на шега прекарваше единия плаз през някоя пряспа, обръщаше шейната и по най-безопасен начин изтъркулваше в снега Лара и Катя. Той самият се хързулваше по пътя, стиснал юздите, спираше коня, нагласяше кошовката на двата плаза и изслушваше хокането на Лара и Катя, които се изтръскваха, настаняваха се пак, смееха се и се сърдеха.
— Ще ви покажа мястото, където ме пресрещнаха партизаните — обеща им докторът, когато се бяха отдалечили вече от града, но не можа да изпълни обещанието си, защото зимната голота на гората, мъртвешкият покой и пустош наоколо бяха променили местността неузнаваемо. — Ето го! — извика скоро, понеже беше сбъркал първия стълб на Моро и Ветчинкин в полето с втория, който стоеше в гората и при който го бяха хванали. А когато отминаха този втория, който си беше на мястото в гората при Сакминския кръстопът, стълбът не можеше да се различи през искрящата дантела от гъст скреж, украсила изящно гората с бяло и тъмно сребро.
Влетяха във Варикино още по светло и се спряха при старата къща на Живаго, защото тя беше първата на пътя им, преди дома на Микулицин. Набързо нахълтаха като крадци — скоро щеше да се смрачи. Вътре вече беше тъмно. Юрий Андреевич в бързината не успя да види половината разрушения и гадости. Част от познатите мебели беше налице. В празното Варикино вече нямаше кой да довършва започнатия разгром. Не откри нищо от домашното имущество. Но понеже не беше присъствувал при отпътуването на семейството си, не знаеше кое са взели, кое са оставили. Същевременно Лара настоя:
— Трябва да побързаме. Сега ще се стъмни. Нямаме много време за мислене. Ако ще се разположим тук, тогава конят в плевнята, провизиите в долапа, а ние тук, в тази стая. Но аз съм против. Вече всичко обсъдихме. За тебе ще е тежко, значи и за мен. Това тук какво е, вашата спалня? Не, детската. Креватчето на сина ти. За Катя е малко. От друга страна, прозорците са здрави, по стените и тавана няма пукнатини. Освен това има прекрасна руска печка, възхитих й се още миналия път, когато идвах. И ако предпочетеш все пак да останем тук, макар че аз съм против, тогава да хвърлям кожуха и моментално да се хващам на работа. Преди всичко да напалим печката. Да гори, да гори, да гори — на първо време денонощно и неспирно. Но какво ти е, мили? Ти не ми отговаряш.
— Сега. Нищо. Извинявай, моля ти се. Не, знаеш ли, все пак по-добре у Микулицини.
И те продължиха пътя си.
5
Къщата на Микулицини беше заключена с катинар, вкаран в халките на резето. Юрий Андреевич дълго го кърти и едвам го изтръгна заедно с отцепената дървесина по винтовете. Както и в предишната къща, нахълтаха вътре, без да се съблекат; и с кожусите, шапките, валенките бързешком прекосиха стаите.
Веднага им направи впечатление, че тук-там в къщата явно цареше ред във вещите и в някои кътчета от дома, например в кабинета на Аверкий Степанович. Някой беше живял тук, и то съвсем доскоро. Но кой? Ако бяха стопаните или поне единият от тях, тогава къде са се дянали и защо вратата не е заключена със секретната брава, а със закачения отгоре катинар? Освен това ако бяха собствениците и са живели тук, къщата щеше да е подредена изцяло, а не само на места. Нещо подсказваше на пристигналите, че не са Микулицини. Но кой в такъв случай? Докторът и Лара не се обезпокоиха от тази загадка. Не му и мислиха кой знае колко. Един и два ли необитаеми имота имаше сега и с наполовина ограбена покъщнина. Един и двама ли преследвани се укриваха? „Някой бял офицер се спасява — единодушно решиха те. — Ако дойде, ще се разберем и ще се спогодим.“