Край развалините на Вавилон

— Не, бинбаши, не смятам. Но когато видя някого, който бива наричан човек, наистина, но не е, това ми причинява горчива болка. Погледни го само! Този мъж също е бил създаден, за да бъде Божие подобие. Но какво е станало с този образ на Всемогъщия и Вселюбещия? Най-нисшата и грозна твар не въздейства така отблъскващо както едно такова противно създание, което също като нас носи в себе си призванието да сподели Божието небе.

— Той никога няма да го достигне, никога, никога! Та нали чу думите от устата му, при които твоето ухо сигурно те е заболяло също така както мен моето. След като бяхте тръгнали и ние го натъкмихме в положение за бастонада, чухме слова, по-безбожни от които не могат да бъдат намислени дори в Геената. Този мъж е изгубен за цялата вечност. Ако съм чул право, ти сега имаш намерение да яздиш към пашата?

— Да. Не мога да остана тук и да стана свидетел на новия пердах.

— Ще му доложиш ли какво се случи снощи тук?

— Да.

— Мога ли да заключа от думите ти, че си доволен от мен?

— Ти се прояви като съобразителен и благонадежден офицер и аз много се радвам, че ще мога да кажа това на Осман паша.

— Слава на Аллах, но също и на теб! Бива ли да споделя с теб една мисъл?

— Казвай!

— Аз винаги съм се старал да изпълнявам своя дълг и да бъда добър човек. Често ми е било много тежко, като виждах, че този стремеж ми носи само несгоди, докато други, на които благодарение на Аллах не лежеше на сърце, биваха зачитани преди мен и бързо преуспяваха. Трябваше непрестанно да се боря с моето сърце и фукарлъка си и накрая се помирих, че предопределението ми е било да вървя в живота в тъжната компания на неизпълнени желания. Ти си християнин и следователно няма да се почувстваш докачен, ако ти кажа, че за мен късметът, на който учи нашият ислям, е ужасен. Той омотава своите неразкъсваеми върви около човека, около неговото тяло и неговата душа; държи го здраво на мястото, където го е захвърлил. Нека този си се старае, блъска и се труди с всички сили, нищо няма да му помогне и да му донесе полза; той лежи на земята и не може да се изправи, защото железният юмрук на късмета, вкопчен в неговия врат, го натиска надолу. Така полека-лека отмират всички желания и надежди; вярата в самия себе си и едно по-добро бъдеще е изгубена и човек се снижава до положение на безволев роб на съдбата, която го тегли напред-назад с неразкъсваеми сиджими като фигурите в някой Карагьоз оюну[295]. Успяваш ли да вникнеш в мисълта, ефенди?

— Много добре.

— Една такава сянка бях до днес аз. Чувствах юмрука, който ме държеше надолу, и не можех нищо да сторя. Бях скъсал с живота и приковал своите въжделения, своите желания в най-дълбоката си вътрешност. Знаех, че за мен няма вече упование, няма смисъл, няма цел. Но ето че дойде ти и всичко неочаквано стана другояче. За мен изгря слънце и се събудиха хиляди цветя и цветове. Почувствах, че не съм мъртъв, а живея. Ти ме освободи от робството; ти… о, ефенди, не знам как да се изразя. Най-добре ще е да кажа, ти победи моя късмет и го направи завинаги безвреден за мен. Грях ли е, дето така мисля и говоря?