За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
Лучиано вади един сребърен талер, слага го пред себе си и хвърля. Заровете подскачат весело и спират. Три кръста. Пълна печалба. Солдатите избутват грошовете си и беззлобно ругаят – така е било винаги, щастието идва при най-неопитния. Лучиано трябва да хвърля пак, трите кръста му дават право на това.
Той се смее – печалбата и парите не го интересуват, но разбира се, му е приятно. Раздрусва чашата и я захлупва, после я вдига.
Наново трите кръста.
Дъхът ми спира, аз вече зная откъде идва страхът ми. Солдатите се взират в заровете и мълчат удивени. Някой казва нещо полугласно, но пак млъква. Лучиано също се чуди, после ме гледа подозрително през рамо.
– Да си вървим! – казвам с чужд глас.
Но така не може. Той трябва да хвърля, докато предаде чашата на следващия. Върти я, заровете в нея тракат, десетки очи като омагьосани следят ръцете му.
Аз съм сигурен, моят страх не ме лъже – наново са трите кръста. Старая се да не мисля за тях, даже не ги гледам. Наоколо се спуска гробно мълчание. От съседните маси надигат глави. Никой не е свикнал да вижда мълчаливи солдати. Какво става?
Лучиано се опира с две ръце на масата и се изправя. Като по даден знак тежко се изправят и другите. Искам да го хвана за рамото и да го измъкна, но разбирам, че ще е безсмислено. Той трябва да играе.
Лучиано даже не разклаща сега чашата. Само поставя заровете в нея и я обръща.
Трите кръста.
Една кана пада от масата и начупва тишината на късове. Тогава Лучиано побеснява. Сграбчва хищно заровете, натиква ги в чашата, хвърля. Аз не гледам, зная какво има там, на масата.
В очите на солдатите удивлението се сменя с ненавист, после със страх. Те мълчаливо отстъпват, някой посяга към ножа си. Кръгът около нас се разтваря.
Лучиано е бял като мъртвец. Той вдига чашата и с всички сили я удря в пръстения под. Но тя не се счупва, дрънва глухо и се изтъркулва някъде. Той посяга към заровете, ръцете му треперят, заровете се плъзват като живи и пропадат под масата. Светлината на лоеничетата гори в среброто.
Той се обръща и тръгва. Кръгът около нас се разкъсва, ние крачим към вратата. Аз вървя като механизъм, нагласен да върви, без нито една мисъл в главата. Само искам да стигна по-бързо вратата, да излезем навън, нищо друго.
Вървя и виждам един от солдатите. Той стои по-встрани и ме гледа без страх, но и без съчувствие: така, както ме гледаше онзи – Сибелиус. Същото изсушено лице без бръчки и без възраст, същите дълбоки, пронизващи очи. Защо не съм го виждал досега?
Но аз нямам време да мисля кой е този солдат. Крача с чувството, че ще забият нож в гърба ми. Излизаме и чувам как в тишината някой казва глухо:
– На този… дяволът държи ръката! Самият дявол!
Седим с пастор Фром и разговаряме на възвишена тема – спасението на душата. Кротко и спокойно, както подобава на двама знаещи. Виното на пастора е чудесно, обедното слънце прозира през завесите и плете своите дантели върху мозайките на пода. Пасторът ме гледа със сините си очички и се усмихва с устните си.
Защото и двамата знаем много добре за какво разговаряме така кротко и спокойно. Не за спасението на душата, а за продажбата на душата на Маргарита Реалдо.
Пастор Фром съвсем не се чуди, когато извадих обшитата със сърма кесия и я положих на масата. Той като че беше очаквал това. Само се вслушва леко в звъна. Да, злато беше.
– Щастлив съм, достойни отче, че аз, чужденецът, се радвам във вашия град на такова гостоприемство, и не намирам думи да изразя своята признателност…
И така нататък. Лично към него. Нека приеме моя скромен дар. Нека го употреби, както намери за добре – за нищите, за онези, които нямат покрив над главите си, за гладните и босите.
Слънцето плете по мозайките своите дантели, както аз изплитам фразите. Пастор Фром седи достойно и се усмихва с устните си. Той приема. Моето добро дело няма да остане незабелязано. Има Един, който вижда и който знае. Всичко, дадено за спасението на душата, е дадена Нему.
Кесията седи между нас. Значи, трябва да дам още.
Аз се трогвам от неговите слова. Бъркам в жустокора си и вадя още една кесия – колкото първата.
Слагам и нея на масата и се понасям по вълните на красноречието. Никога не съм говорил така красноречиво и възвишено. Нека се грижат добри люде за болните, нека те се молят за спасението на душата ми и да славят Него, единствения и милосърден. Друго не желая.
Мисля си все пак колко ли ще струва Маргарита Реалдо. Нещо прекалено скъпа ми се вижда. Ако пасторът пак започне да развива тезата за Оня, който вижда и знае, ще трябва да го ударя на пазарлък.