Големият удар
- Автор: Хэммет Дэшил
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечка Георгиева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Големият удар». Краткое содержание книги:
Тонът му пробуди неспокоен блясък в очите й, но Ефи отметна глава и блясъкът изчезна. Беше свила здраво устни.
Ако не тръгнеш веднага, Сам, ще тръгна аз и ще повикам и полицията. — Гласът й потреперваше, тънък и жалостив. — Моля те, Сам, иди!
Той стана и я изруга.
— Божичко! — додаде. — По-добре наистина да отида, отколкото да стоя тук и да те слушам как врякаш. Погледна часовника си. — А ти най-добре да заключиш и да се прибереш у дома.
— Няма. Ще те чакам да се върнеш.
— Прави каквото искаш, дявол да те вземе — изрече той, нахлупи си шапката, намръщи се от болка, свали я и излезе с шапката в ръка.
Час и половина по-късно, в пет и двайсет, Спейд се върна. Весел.
— Защо ми е толкоз трудно да се разбирам с тебе, сладурче? — попита жизнерадостно.
— С мен ли?
— Да, с теб. — Той натисна закачливо носа на Ефи, подпъхна ръце под лактите й, вдигна я и я целуна по брадичката. Сетне я пусна пак на пода и попита: — Нещо интересно, докато ме нямаше?
— Люк — как му беше второто име — от „Белведере“ се обади да каже, че Кайро се е прибрал. Това беше горе-долу преди половин час.
Спейд рязко затвори уста, обърна се и се запъти към вратата.
— Откри ли я? — попита Ефи.
— Ще ти кажа, като се върна — отговори, без да се спре и излезе забързано.
Десет минути по-късно таксито го стовари пред хотела. Люк беше във фоайето. Приближи се ухилен до Спейд.
— Закъсня с петнайсет минути — каза, като клатеше глава. — Птичката ти излетя.
Спейд изруга.
— Плати си сметката и напусна заедно с багажа продължи детективът на хотела. Сетне измъкна от джоба на жилетката си опърпай тефтер, наслюнчи пръст, прелисти го и протегна една от страниците към Спейд. — Ето номера на таксито, което го откара. Толкоз можах.
— Благодаря. — Частният детектив преписа номера на гърба на някакъв плик. — Остави ли някакъв адрес?
— Не. Просто се върна с огромен куфар, качи се горе, опакова си нещата, слезе с всичкия багаж, плати сметката, качи се в едно такси и отпраши, без да го чуем какво каза на шофьора.
— А големият сандък? Долната челюст на Люк увисна.
— Божичко! Съвсем го забравих. Ела.
Качиха се в стаята на Кайро. Сандъкът беше там. Затворен, но не и заключен. Вдигнаха капака. Беше празен.
— Гледай ти! Какво ще кажеш? — чудеше се Люк.
Спейд мълчеше.
Върна се в кантората. Ефи вдигна любопитен поглед.
— Изпуснах го — изръмжа Спейд и влезе в кабинета си.
Тя го последва. Той седна и се залови да свива цигара. Ефи се настани върху бюрото пред него и подпря крака на ръба на неговия стол.
— А мис О’Шонеси? — настоя тя.
— И нея изтървах, но научих, че е била там.
— На „Ла Паломата“?
— Два определителни члена — „ла“ и „та“ не вървят.
— Престани. Бъди човек, Сам. Кажи ми.
Той запали цигарата, прибра запалката, потупа я по глезените и рече:
— Да, на „Ла Палома“. Отишла там вчера, малко след пладне. — Сви вежди. — Това значи, че след като таксито я оставило пред небостъргача „Фери“, тя се е запътила право към залива. Той е съвсем наблизо. Капитана го нямало. Казва се Джейкъби и е питала за него по име. Бил в града по работа. Значи не я е очаквал или поне не по това време. Чакала го до четири часа, когато се върнал. Времето до вечеря прекарали в каютата му, след което се хранили заедно. — Той дръпна от цигарата, издуха дима, обърна глава встрани, за да изплюе жълтеникава трошичка тютюн, и продължи: — След вечеря капитан Джейкъби имал още трима посетители. Единият бил Гътман, другият — Кайро, а третият — момчето, което вчера ти предаде посланието от Гътман за мен. Тримата пристигнали заедно, докато Бриджид била още там, и петимата провели дълъг разговор в капитанската каюта. Трудно можах да изкопча сведения от екипажа, но разбрах, че са се скарали и някъде към единайсет през нощта е чул изстрел. Вахтеният веднага се запътил към каютата, но капитанът го пресрещнал и му казал, че всичко е наред. В ъгъла имало прясна следа от куршум, но толкова високо, че нямало начин да е пострадал човек. Доколкото знам, друг изстрел не е имало. Но това, дето го разбрах, е съвсем малко. — Той се намръщи и отново дръпна от цигарата. — Всички излезли някъде към полунощ — капитанът и четиримата му посетители — и всички можели да се движат на собствените си крака. Това научих от вахтения. Не успях да се свържа с митничарите, които са били дежурни тогава. Това е всичко. Оттогава Джейкъби не се е връщал на кораба. Днес по обяд имал среща с корабни агенти, но не се явил и не могли да го открият, за да му съобщят за пожара.
— А за пожара какво научи?
Спейд сви рамене.