Нощна сянка
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553867
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Нощна сянка». Краткое содержание книги:
Нощна сянка запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I - свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.
В Нощна сянка Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. Любовта се задълбочава, докато авторката ни води през примката на времето в разказа си за кръв, страст и завързани на възел нишки от миналото, за да ни представи един от най-жадно очакваните романи на годината
— Ако избием всички, какво ще ядем? — бе желязната логика на Маркъс. Странни идеи за вампир, но Маркъс бе прочут с тях, а и Матю не му отстъпваше. Галоуглас отдаваше тази им склонност на прекаляването с образование.
Допуши си цигарата и извади от джоба си малка кожена торбичка. В нея имаше двайсет и четири диска с диаметър два сантиметра и половина и половин сантиметър дебелина. Бяха отрязани от клон, който бе откършил от един ясен край дома на предците му. Всеки имаше един прогорен на повърхността знак, азбука на език, който вече никой не говореше.
Винаги бе изпитвал уважение към магията, дори преди да се запознае с Даяна Бишъп. По земята и моретата вилнееха сили, които никое същество не разбираше, и Галоуглас знаеше, че е по-добре да извърне глава, когато го наближат. Но не можеше да устои на руните. Те му помагаха да се движи през опасните води на съдбата.
Прокара пръсти по гладките дървени кръгчета и ги остави да се изсипят от ръката му като вода. Искаше да знае накъде духа вятърът — попътно за семейство Дьо Клермон или насреща?
Пръстите му застинаха и той изтегли руната, която щеше да му каже как стояха нещата. Нид — руната за отсъствие и желание. Галоуглас бръкна пак в торбичката, за да разбере по-добре какво носи бъдещето. Одал — знакът за дом, семейство и наследство. Извади и последната руна, тази, която щеше да му покаже как да осъществи изгарящото го желание да принадлежи някъде.
Рад. Тази руна беше объркваща, защото значеше едновременно пристигане и заминаване, началото и края на едно пътуване, първа среща и дългоочаквано завръщане. Шепата на Галоуглас се затвори около парченцето дърво. Този път значението му беше ясно.
— Лек път и на теб, лельо Даяна. И да доведеш и чичо ми — каза Галоуглас на морето и небето, преди да се качи пак на мотора си и да потегли към бъдещето, което вече нито можеше да си представи, нито да отлага.
Част четвърта
Империята, Прага
27.
— Къде ми са червените чорапи? — Матю слезе по стълбите и изгледа намръщено сандъците, пръснати по целия първи етаж. Настроението му се бе сринало безвъзвратно по средата на четириседмичното ни пътуване, когато се разделихме с Пиер, децата и багажа си в Хамбург. Изгубихме още десет дни само защото влязохме в католическа държава, която отмерваше времето по различен календар. В Прага беше 11 март, а децата и Пиер още ги нямаше.
— Никога няма да ги намеря в тази бъркотия! — заяви Матю и изля гнева си върху една от моите фусти.
След като седмици наред бяхме живели с това, което можеше да се побере в дисагите ни и един-единствен общ куфар, вещите ни най-накрая бяха пристигнали три дни след нас във високата тясна къща, кацнала на стръмна улица, водеща към пражкия замък, известна като «Споренгасе». Немските ни съседи я наричаха още улица «Шпора», защото това бе единственият начин да накараш кон да я изкачи.
— Не знаех, че имаш червени чорапи — казах аз и се изправих.
— Имам. — Матю започна да рови в сандъка с моето бельо.
— Е, няма как да са тук — отбелязах очевидното.
Вампирът скръцна със зъби.
— Търсих навсякъде другаде. — Изгледах напълно благоприличните му черни чорапи.
— И защо червени?
— Защото се опитвам да привлека вниманието на императора на Свещената Римска империя! — Матю разрови още една купчина мои дрехи.
Кървавочервени чорапи щяха да направят нещо повече от простото привличане на блуждаещ поглед, тъй като човекът, който се канеше да ги надене, беше метър и осемдесет висок вампир и по-голямата част от ръста му бяха крака. Но нищо не можеше да отклони Матю от плана му. Съсредоточих се и поисках чорапите сами да се покажат, след това последвах червените нишки. Способността да издирвам хора и предмети беше непредвидена допълнителна екстра на факта, че бях тъкачка, и по време на пътуването ми се предоставиха няколко възможности да се възползвам от нея.
— Пристигна ли пратеникът на баща ми? — Матю хвърли още една фуста върху белоснежната планина, която растеше между нас, и продължи да рови.
— Да. Това, което остави, е до вратата, каквото и да е то. — Прегледах съдържанието на един пропуснат от него сандък: метални рицарски ръкавици, щит с двуглав орел върху него, богато украсена чаша. Триумфално измъкнах дългите червени чорапи. — Намерих ги!