Полунощ в Чернобил
- Автор: Хигинботам Адам
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Изток-Запад
- ISBN: 9786190106227
- Переводчик: Юлия Стефанова
- Жанр: Прочее научное
Электронная книга - «Полунощ в Чернобил». Краткое содержание книги:
В ранните часове на 26 април 1986 г. реактор №4 на Чернобилската атомна електроцентрала експлодира, причинявайки най-тежката ядрена катастрофа в историята на света. Чернобил още пази спомена за ужаса на лъчевата болест и за радиоактивното замърсяване, засегнало над 480 милиона души. Аварията е страховит пример какво може да се случи, когато безсъвестни бюрократи вземат решения, от които зависи съдбата не само на гражданите на собствената им страна, но и на целия свят.
Основавайки се на стотици часове интервюта, провеждани в продължение на над десет години, както и на писма, непубликувани мемоари и документи от наскоро разсекретени архиви, Адам Хигинботам е създал едно плашещо, но и увлекателно документално изследване, което пресъздава събитията през очите на хората, участвали в тях. „Полунощ в Чернобил“ е незабравим портрет на една от големите трагедии на XX век, на човешката издръжливост и изобретателност, на трудния за преглъщане урок, който природата ни дава, когато човечеството опита да я подчини на волята си.
След като измериха температурата на въздуха в пространствата под реактора, експертите от института „Курчатов“ откриха доказателства, че все още може да е останала нажежена от радиоактивния разпад лава в стаята в края на коридора, където се беше помещавал гигантският кръст от неръждаема стомана – Конструкция С, която поддържаше реакторния съд и всичко в него.11 Но отново пътят им беше блокиран от отломки и радиация. Почти при всяка среща с правителствената комисия Борис Шчербина и неговите подчинени я критикуваха, задето не може да намери горивото, и разпитваха за продължаващата опасност от нова самоподдържаща се верижна реакция.
В началото на 1988 г. се сформира нова група – един интердисциплинарен екип от 30 изследователи, чиято главна задача беше да проучат саркофага и да картографират съдържанието му.12 Към тях бяха прикрепени нови 3500 строителни работници. Това беше експедицията „Чернобилски комплекс“. С помощта на хоризонтални пробивни сонди, дълги почти 26 м, които се обслужваха от техници от Средмаш и съветската минна промишленост, експедицията „Чернобилски комплекс“ започна да прави дълбоки дупки в Блок 4 и да вади проби от отломките, чрез които изследваше структурата на корпуса. Късно през пролетта на 1988 г., почти две години след експлозията, сондите достигнаха реакторния съд.13 На 3 май едно парче от бургията проби външната бетонна стена на шахтата, мина през пласт от баласт и пясък, през стоманените стени на вътрешния защитен контейнер и накрая влезе в реакторния купол. Учените вкараха сонда през дупката към центъра на купола, опитвайки се да измерят параметрите на разрушението на графитните касети и горивните комплекти на реакторното ядро, т.е. мястото, откъдето беше започнала аварията. Сондата обаче не срещна никакво съпротивление и премина плавно през целия диаметър от 11,8 м на бившата активна зона, без да спира или прекъсва.
Специалистите бяха озадачени. Къде може да е горивото? На другия ден вкараха перископ и мощна лампа, за да осветят мястото отвътре. Това, което видяха, ги изуми: гигантският купол на реактор №4, който някога бе съдържал 190 тона ураново гориво и 1700 тона графитни блокове, а след това беше пълнен с големи количества пясък, олово и доломит, сега беше почти съвсем празен.
В хода на операцията, която продължи с години, през които учените проникваха все по-дълбоко в лабиринта от развалините на реактор №4, вземаха проби, снимаха с фотоапарати и видеокамери, в края на краищата експедиция „Чернобилски комплекс“ разнищи тайната на случилото се в корпуса през най-драматичния период на битката за Чернобил. Откриха се само съвсем малки следи от 17 000-тонния материал във вътрешността на купола.ccvi По-голямата част от него беше натрупана на високи до 15 м купчини или беше разпиляна на други места сред отломките в централната зала.14 Някои оловни слитъци бяха ударили вентилационния комин на бели и червени ивици, а покривът на Блок 3, намиращ се почти на 100 м от целта, беше смазан от хвърлените от въздуха товари.15 Освен това изглеждаше, че всичките 1200 тона графит, които не бяха изхвърлени от експлозията, бяха погълнати от огъня. Накрая реакторът просто беше изгорял.16 Героичните усилия на съветските летци да го угасят с пясък от 20 м височина се бяха оказали почти напълно безпредметни.17
Експедицията „Чернобилски комплекс“ установи също така, че в последна сметка страхът на теоретичните физици от Китайския синдром, първоначално отхвърлен от безразсъдните ядрени практици от Средмаш като невъзможен, не е бил чак толкова неоснователен.18 Оказа се, че двата тона смъртоносни вещества в „Слонското стъпало“ са били само мъничка частица от една нажежена река от радиоактивна лава, образувала се вътре в реактора през минутите след началото на аварията, която после бавно е изтекла надолу в подземието на корпуса, докато куполът на реактора е останал практически празен.