Проклятието на Шалион
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Шалион #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Шалион». Краткое содержание книги:
Но боговете имат други планове за този унизен мъж. Посрещнат топло, облечен и нахранен, той изненадващо е назначен за личен секретар на Изел — красивата и своеволна царевна. Това назначение не след дълго ще отведе Казарил в единственото място, което го ужасява повече от морето — царския двор в Кардегос, свърталище на интриганти и предатели.
В Кардегос силните врагове, които някога са продали Казарил в робство, сега заемат най-влиятелните позиции в царството. Но нещо много по-зловещо от техните интриги виси като меч над царството семейството — ПРОКЛЯТИЕТО!
Казарил коленичи и прошепна:
— Богиньо. Щом аз съм жив тук, значи и ти трябва да си наблизо. Ако такава е волята ти, дай покой на тези изстрадали души.
Призрачните лица се промениха, скръбта им се разнесе като вълничките от хвърлен във водата камък и удивление зае мястото й. Нематериалните тела потрепнаха неясно като отражението на слънчеви лъчи, срещнали висок перест облак, после се стопиха без следа.
Мина близо минута, преди Казарил да промълви замаяно:
— Помогни ми да стана, моля те.
Смутеният Фойкс го прихвана над лакътя и му помогна да се изправи. Казарил залитна, после пое обратно по пътечката.
— Милорд, не трябва ли да се огледаме за други?
— Не, това бяха всички.
Фойкс го последва, без да каже и дума.
В двора видяха Ферда и един въоръжен коняр да излизат от сградата.
— Намерихте ли още някой? — попита го Казарил.
— Не, милорд.
Току до вратата, призракът на младия мъж все още се виждаше, макар че прозрачното му тяло губеше и малкото си плътност като дим на вятъра. Сгърчи се като от болка и замаха трескаво на Казарил към сградата. Какво беше толкова важно, че да се отвърне от разтворените обятия на богинята и да се вкопчи така в този изтерзан свят?
— Да, да, идвам — рече му Казарил.
Призракът се гмурна вътре и Казарил даде знак на Фойкс и Ферда, които го гледаха смутено, да го последват. Минаха през голямото помещение, оттам под една вътрешна галерия с колони, върнаха се през кухните и поеха надолу по дървена стълба, водеща към тъмен зимник с каменни стени.
— Тук търсихте ли? — извика през рамо Казарил.
— Да, милорд — каза Ферда.
— Донесете още свещи. — Взираше се напрегнато в призрака, който се мяташе в кръгове из помещението и постепенно стесняваше спиралата. Казарил посочи. — Преместете онези каци.
Фойкс ги изтърколи настрана. Ферда се върна от кухнята с две лоени свещи, чиито жълти пламъци пушеха, но прогониха здрача в ъглите. На мястото, където бяха стояли каците, откриха каменна плоча с желязна халка. Казарил подкани Фойкс с жест, младият мъж хвана халката и напрегна мускули, плочата се помръдна и той я изтегли встрани. Под нея имаше тесни стъпала, спускащи се в пълен мрак.
Някъде отдолу прозвуча слаб вик.
Призракът се наведе към Казарил, сякаш да целуне челото, ръцете и краката му, после се източи, избледня и се стопи в отвъдното. Бледа синя искра, като звук от дръпната струна, ако такъв звук можеше да се види, пробяга за миг пред вътрешното зрение на Казарил и изчезна. Ферда, със свещника в едната ръка и с меч в другата, заслиза предпазливо по каменните стъпала.
Неясен говор долетя откъм влажния отвор. След малко Ферда се появи отново, като подкрепяше по стъпалата един рошав набит старец, който едва се държеше на краката си; лицето му цялото бе в синини и отоци. След него, хлипащи от облекчение, се качваха още десетина други в подобно състояние.
Освободените затворници заляха Ферда и Фойкс с потоп от въпроси и обяснения, докато двамата младежи не се видяха в чудо. Казарил се облегна на една каца встрани от жестикулиращата група и се зае да сглоби картинката. Оказа се, че набитият старец е истинският кастилар ди Завар, една разстроена жена на средна възраст — съпругата му, а двама младежи — синът и дъщерята, която, ако питаха Казарил, по чудо се беше отървала невредима. Останалите бяха слуги.
Ди Жоал и хората му пристигнали предния ден и отначало се държали като обикновени пътници, пък макар и с по-груби обноски. Едва когато двамина от тях се опитали да насилят готвачката и съпругът й и истинският кастелан хукнали да я защитят и се опитали да изхвърлят нежеланите гости, онези извадили мечовете. Хората тук наистина имали обичай да приютяват замръкнали или закъсали пътници и никой не беше виждал преди нито ди Жоал, нито някой от наемниците му.
Старият кастилар сграбчи тревожно наметалото на Ферда.
— По-големият ми син, жив ли е? Видяхте ли го някъде? Той се притече на помощ на кастелана…
— Млад мъж на възрастта на тези двамата ли беше? — Казарил кимна към братята ди Гура. — Облечен в кожа и вълна като вас?
— Да… — Лицето на стареца пребледня в очакване.
— Сега е под крилото на боговете и за него се грижат добре — делово го уведоми Казарил.
Викове на скръб посрещнаха тази вест. Казарил уморено се заизкачва по стълбата към кухнята след покрусените обитатели, които забързаха да оправят щетите, да приберат мъртвите и да се погрижат за ранените.
— Милорд — пошушна му Ферда, когато Казарил поспря до кухненското огнище да си стопли ръцете, — били ли сте преди тук?
— Не.
— Тогава откъде… аз нищо не чух, когато оглеждах зимника. Ако не бяхте вие, тези хора щяха да си умрат от жажда, глад и ужас в тъмното.