Право на двубой
- Автор: Семьонова Мария
- Серия: Волкодав #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Теллалов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Право на двубой». Краткое содержание книги:
— Тилорн ми казваше същото — промълви той. — Преди много столетия в неговата родина битували въззрения, сходни с вашите… а и с нашите. Хората открай време си чертаят граници на населения свят, а отвъд пределите му са съзирали само чудовища. Там също отначало предпочитали да не се доверяват на чужденци. После смятали света си за неповторимо творение на Боговете, избрано и единствено. Но насетне разбрали, че светът им е само прашинка, летяща във Вселената…
„Косатката“ пак стремително пореше вълните под издуто от вятър платно. Зад кърмата остана краткият престой в пристанището Каври, разположено в северна Арантиада. Няколкото дни почивка в града минаха тихо и мирно. Горещите по нрав сегвани се изхитриха да не направят нищо, способно да привлече вниманието на стражата, даже не се сбиха свястно, както им бе обичаят — нима си струва да се броят няколко разбити носове, както и насиненото око на Левзик, който на пияна глава целуна прага на кръчмата?…
— Може затова да са толкова сплотени — каза Вълкодав, — след като знаят, че светът им е прашинка.
— Съвсем като нас тук на кораба — съгласи се с готовност Еврих. Подмяташе в дланта си красива походна мастилница, която бе купил в Каври. — Помниш ли, в началото на Йара едва не му откъснаха ушите за една плюнка зад борда? А сега! Астамер сам го покани да застане на носа, нещо му показва, обяснява… сякаш ще го прави мореход!
Еврих вече си имаше хубава мастилница за пътни условия, ала си хареса тази по-скоро като спомен от поредното посещение на „Долна“ Арантиада. И предвкусваше как ще я отвори в някоя мръсна дивашка колиба, за да състави още едно допълнение към Салегриновото „Описание“ и пак ще се почувства като пратеник на страната на божествените мъдреци.
Рече замислено:
— Ето заради това обичам дългите морски пътешествия. Толкова различни люде събира един кораб, а само след няколко дни те се държат като семейство. Тръгнахме от Кондар, аз само се озъртах — ох, викам си, с тия муцуни хич не е на добре!… А поживяхме лакът до лакът и гледам — отлични момчета, без страшни пороци, мъжествени, достойни, красиви… Нали приятелю?…
Вълкодав се опита да си припомни дали граматикът и него някога е включвал в определението „красив“. Викал му е главорез, обесник, варварин — и то доста пъти. Красив обаче…
— А отношенията! — разсъждаваше на глас Еврих. — Първо нали само това правехме — да се гледаме на кръв. Теб те зяпаха, защото си вянин и имаш вид на опасен тип. Мен — само задето съм арантянин. Ние пък съзирахме в тях груби и свадливи сегвани. С Левзик за малко да се хванем за гушите… Ама сега, ако той падне зад борда, пръв след него ще скоча. И той подир мен, ако се наложи, сигурен съм… А, Вълкодав?
Вълкодав премълча. Той и на Еврих имаше доверие с едно наум, камо ли на тая сегванска сбирщина от кол и въже, които говореха същото наречие като съплеменниците на Людоеда!…
Йара стоеше на носа на гемията. Шареше с очи по хоризонта, с все сили стараейки се да не мижи от вятъра. Пред погледа му набухваха високи бели облаци. Момчето се опитваше поне мислено да съзре в очертанията им исполински снежни хребети, още невидими в далечината. Мореходите разчитаха да акостират в Тин-Вилена утре привечер.
Тин-Вилена се разполагаше на далеч издадения в Западния океан край на обширен полуостров. Гръбнакът на полуострова бе отклонение на величествения Задоблачен рид, за който сякаш нямаше достатъчно място на континента и затова частично бе впълзял в морето. На брега на малък залив — единствен удобен да приюти кораби на много дни път околовръст — от незапомнени времена съществуваше градче, от него навътре в сушата водеше стар път. Той лъкатушеше по удобни долини, прорязали планинската страна, явно възникнали не иначе, а по каприза на много могъщи Богове. После от остров Толми пристигнали жреци-воини, тръгнали на поход за слава на Близнаците и построили крепост. Последователите на тази вяра често превръщали в твърдина всеки свой храм. Според собствените им думи правели така в памет на епохата на гонения, когато безпощадно били преследвани и самите божествени Братя, и всеки техен ученик. И макар че никой не ги притесняваше в земите на Западния материк, замъкът им беше непристъпен и дори красив. Зад стените му хората се чувстваха вън от всякаква опасност, затова и близкият град започнал бързо да расте и богатее.
От Тин-Вилена, чието име понякога се тълкуваше като „Малката Сестра“, до остров Толми и до големия й брат, престолния Тар-Айван, по морски мерки бе съвсем близо, затова и кораби сновяха в двете посоки почти непрекъснато. Идващите отдалеко — от Галирад или Кондар — спираха по пътя или в Тар-Айван, или в арантския Каври. Изборът зависеше само от старшите на гемиите, понеже никакви изгоди нито северният, нито южният път не обещаваше.