Върховното кралство [Рицарят]

Драковете от личната охрана на принца-дракон вече излизаха на моста. Но те спряха нерешително, като видяха, че господарят им е на милостта на Лорн. Само с едно движение Лорн можеше да му пререже гърлото.

Дали щеше да посмее?

Лорн чу, че вратите на Твърдината се отвориха зад него. Хвърли поглед и видя, че неговите хора излизат, но не смеят да се приближат много от страх да не предизвикат някоя катастрофа.

— А сега? — попита принцът-дракон с порозовели от кръв зъби.

От височината на стражевата кула двайсетина иргаардски арбалетчици ги държаха на прицел.

— Няма да ти позволя да ме отведеш — продължи Лаедрас. — Ако се опиташ, ще им извикам да стрелят.

— Няма да ти се подчинят.

— О, да! Никой не може да вземе принц-дракон за пленник.

— Но ако твоите хора тръгнат напред, ще ти прережа гърлото.

— Ще се осъдиш на смърт.

— Мислиш ли, че това ще ме разколебае?

— Не — принцът-дракон се засмя. — Странна победа, нали?

Всъщност, мислеше си Лорн, положението далеч не беше блестящо.

Дължеше факта, че все още беше жив, на едно статукво, което не можеше да продължи до безкрайност. Освен това достатъчно беше нещо съвсем дребно — вик, зле дочута заповед, стрела, изстреляна от единия или от другия лагер, — за да започне всичко отначало. А и дори принцът-дракон да изгубеше живота си, нито един от защитниците на Саарсгард нямаше да оцелее в тази последна битка.

Лорн мислеше.

Поколеба се.

Загуба за загуба — възнамеряваше да скочи в пропастта заедно с Лаедрас. Авторите на Хрониките щяха да са във възторг. Първият рицар на Върховното кралство повлича един принц-дракон в смъртта — това си беше начин да влезеш както в историята, така и в легендите…