47 ронини [bg]

Групата ронини вървяха на почтително разстояние след хората от селото и по средата на пътя към портите на крепостта свърнаха встрани през откритото поле покрай крепостните стени. Конете им пристъпваха с бавен ход и ронините преминаха покрай ивицата цъфнали вишневи дръвчета покрай брега на реката, преди да стигнат до гробището.

Мъжете, застанали на стража пред портите, облечени в черни брони със златния герб на шогуна, просто стояха неподвижни и ги наблюдаваха отдалеч. И други самураи на Токугава започнаха да се събират по бойниците на крепостната стена, за да наблюдават процесията. Нито един от тях не понечи да излезе от крепостта, въпреки че вероятно много добре знаеха кои са хората от групата изтощени ронини. Със сигурност знаеха и защо бяха дошли те и бяха достатъчно възпитани да ги оставят спокойно да изпълнят свещения си дълг и ритуал пред гроба на господаря Асано.

Кай се присъедини към останалите мъже, които се наредиха в полукръг около Мика и Оиши, и наведе глава заедно с другите. За пръв път видя надгробния камък с правоъгълната му основа и изправения каменен стълб с името на господаря, под който почиваше урната с останките на господаря Асано, приютени във вечния си дом в земята на Ако.

Въпреки че не можеше да я види, той знаеше, че неспокойната душа, която някога беше принадлежала на господаря им, все още беше прикована към това място и не можеше да отпътува към небесните селения, нито пък да се прероди и да започне ново съществуване. Щом тази мисъл премина през съзнанието му, Кай изведнъж усети лек бриз да се плъзва през тревата, покрила гроба. Наоколо не се виждаше нито една от дървените молитвени плочици, каквито обикновено опечалените и членовете на семейството оставяха на гробовете на починалите си близки, не бяха поднесени и никакви дарове край надгробния камък — нито цветя, нито тамян, нито пък какъвто и да било знак, че някой помнеше починалия — нямаше дори камъче. Мика сведе глава и запримигва бързо, борейки се със сълзите, когато осъзна жестокото неуважение, проявено от хората на Кира — личеше си, че те бяха всявали чувство на страх сред местните, чийто живот бяха контролирали в нейно отсъствие.

Кай сви ръце в юмруци, борейки се с копнежа си да я прегърне отново и да я задържи в прегръдките си поне за миг. Но той остана на място, казвайки си, че дори самото му присъствие тук беше достатъчно и тя щеше да се успокои много повече, когато и душата на баща й намереше покой.

Това, което бяха донесли със себе си днес, щеше да бъде не само отплатата за душата на господаря Асано, изгубена и рееща се с вятъра през последната една година — време, което и те бяха изгубили — щеше да бъде нещо много повече.