Елфите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #3
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Григор Попхристов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Елфите на Шанара». Краткое содержание книги:
— Тайгър Тай — каза тихо Рен. — Елфите са тук, с мен. Аз ги нося… — Тя се поколеба, когато той я погледна очаквателно. — Нося ги в сърцето си. — Челото му се набръчка от учудване, а Рен сведе поглед, изучавайки празните си ръце. — Проблемът е да се реши дали е там мястото им.
Тайгър Тай поклати глава.
— Ти говориш неразбираемо — каза той. — Поне за мен.
— Само аз си разбирам — каза с усмивка Рен. — Имай малко търпение. Стига толкова въпроси. Но когато стигнем там, където отиваме, заедно ще разберем дали уроците на Мороуиндъл са научили елфите на нещо.
В този момент се събуди Трис, отърсвайки се бавно от съня си и те станаха, за да се погрижат за него. Докато действаха, мислите на Рен летяха. Тя откри, че като жонгльор балансира изискванията на настоящето с нуждите на миналото, живота на елфите с опасностите, които носи тяхната магия, и загубената вяра с откритите истини. Напълно съсредоточена в безмълвния си размисъл, тя се движеше сред своите спътници, сякаш беше с тях, а всъщност бе на Мороуиндъл и наблюдаваше неговата еволюция, предизвикана от магията, в която се разкриваха тъмните тайни на нейните създатели. Тя възстановяваше парче по парче безумните и изпълнени с ужас дни на нейната борба за изпълняване на дадените й поръчения. Времето замръзна и докато то стоеше пред нея като статуя, издялано от една смразяваща, мълчалива интроспекция, тя придоби сили да захвърли последните парцаливи дрехи на предишния й живот, това невинно съществуване, предшествало срещата с Коглин, с Аланон и пътуването й към нейното минало, и най-сетне да наметне мантията на тази Рен, която, установи сега тя, отдавна е било предопределено да бъде. Сбогом, бивша Рен. Фавн изписка на рамото й, молейки я да му обърне внимание. Тя му отдели малко време. Колкото можеше.
Един час по-късно комбинираната Котка, дървесният пискун, капитанът от Личната охрана на владетелите елфи, Летящият ездач и момичето, което бе станало Кралица на елфите, вече летяха по своя път към Четирите земи.
ГЛАВА XXIX
Достигането на сушата им отне останалата част от деня. Слънцето светеше слабо, с отблясъка на сребърна стопилка, на западния хоризонт, където бреговата линия най-сетне се очерта като назъбена черна стена на фона на настъпващата нощ. Мракът се спусна, а луната и звездите изгряха, докато те кацнаха върху скалата с широка площадка, гледаща към изоставеното Летящо крило. Телата им бяха схванати и уморени, а очите натежали за сън. Летните миризми на листа и земя ги облъхнаха от гората зад тях, когато се разположиха за спане.
— Пхфффттт! Започвам да харесвам тази ваша земя, Рен Елф — каза й Стреса точно преди Рен да заспи.
Призори потеглиха отново на път — на север по крайбрежието. Тайгър Тай бе яхнал Дух близо до лъскавата му глава, бе вперил поглед напред и не говореше с никого. Той бе хвърлил строг поглед на Рен, когато тя беше му казала къде иска да отиде и оттогава не бе я погледнал. Те се носеха с въздушните течения на запад през Ирибис, Скалистия хребет и към Саранданон. Теренът проблясваше под тях — зелени гори, черна земя, лазурно сини езера, сребърни реки и преливащи във всички цветове на дъгата поля с полски цветя. Светът отдолу изглеждаше безукорен и изваян. От тази височина не можеше да се забележи болестта, която Шадуините бяха донесли. Часовете се нижеха бавно, мързеливо един след друг, изпълнени със спомени за Ездачите на Рокове. Сърцето й се свиваше от копнеж по тези дни на съвършенство, безкрайно й се искаше те да продължават вечно, но същевременно съзнаваше, че утре ще бъде различно, че животът не даваше много надежди.
По пладне кацнаха в една ливада в южния край на Саранданон. Там ядоха плодове и сирене и пиха козе мляко, осигурено от Тайгър Тай. Между дърветата прелитаха птици, а дребни животни се шмугваха по клоните и в дупките. Фавн наблюдаваше всичко като че ли го виждаше за пръв път. Стреса душеше въздуха. Котешкото й лице се набръчкваше и потрепваше. Трис беше вече достатъчно добре, за да може да седи и стои без чужда помощ, макар все още да бе с превръзки и шини, а лицето му — покрито с белези и натъртвания. Той често се усмихваше на Рен, но погледът му оставаше тъжен и сдържан. Тайгър Тай продължаваше да бъде затворен в себе си. Рен знаеше, че той размишлява върху това, което й предстоеше. Искаше му се да попита, но се въздържаше. Тя откри, че Тайгър Тай е един твърде любопитен мъж.