Островът от предишния ден
- Автор: Эко Умберто
- Язык: болгарский
- Переводчик: Толя Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Островът от предишния ден». Краткое содержание книги:
Този път Еко е избрал XVII век за своята виртуозна игра с огледала, в които се мяркат образите на Галилей, Монтеверди, Караваджо, Сервантес, Рубенс, Шекспир, Вермеер, Паскал… Дневник на корабокрушенец, загадъчен остров, заговори, любовни послания и афоризми — какво ли няма в този превъзходен роман, една истинска енциклопедия, чието богатство предизвиква читателя, мобилизира ума и сетивата му, поднася му ключ към отминалото хилядолетие.
Съгласен съм, не е кой знае какво знание да се знаят тези неща, казваше си Роберто. Би следвало да ги знаем от мига, в който сме се родили. Но обикновено разсъждаваме винаги и само над смъртта на другите. Е, да, всички имаме достатъчно сила, за да понасяме чуждите злини. После идва моментът, в който се мисли за смъртта, когато злото е наше, и тогава проумяваме, че нито слънцето, нито смъртта могат да се гледат в очите. Освен ако не сме имали добри учители.
Имал съм ги. Някои са ми казвали, че в действителност малцина познават смъртта. Обикновено тя се понася от глупост или по навик, не от решимост. Умираш, защото не можеш да постъпиш иначе. Само философът умее да мисли за смъртта като за дълг, който следва да се изпълни доброволно и без страх: докато нас ни има, смъртта още я няма, а когато дойде смъртта, нас вече ни няма287. Защо ще съм пръснал толкова време да беседвам за философия, ако сега не бих бил способен да направя от смъртта си шедьовъра на моя живот?
Силите му се възвръщаха. Благодареше на майка си, споменът за която го беше подтикнал да изостави мисълта за края. Друго не можеше и да направи — онази, която му бе дарила началото.
Замисли се за своето раждане, за което знаеше още по-малко, отколкото за своята смърт. Каза си, че да се мисли за произхода е присъщо на философа. За философа е лесно да оправдае смъртта: че трябва да се провалим в мрака е едно от най-ясните неща на света.
Онова, което гложди философа, е не естествеността на края, а мистерията на началото. Можем да обърнем гръб на вечността, която ще ни последва, но не можем да се изплъзнем от мъчителния въпрос коя вечност ни е предшествала: вечността на материята или вечността на Бог?
Ето защо бе изхвърлен на Дафна, каза си Роберто. Защото само в това умиротворително отшелничество би имал сгода да размишлява над единствения въпрос, който ни освобождава от всеки страх от небитието, предавайки ни на изумлението пред битието.
37.
Парадоксални Упражнения върху това как мислят Камъните
Но колко беше боледувал? Дни, седмици? Или междувременно буря се бе стоварила върху кораба? Или още преди да срещне Рибата Камък, погълнат от морето или от своя Роман, не бе забелязвал какво става около него? Откога беше до такава степен изгубил чувство за нещата?
Дафна беше станала друг кораб. Палубата беше мръсна и буретата, изпаднали в разруха, пропускаха водата; някои от ветрилата се бяха откачили и се разпарцаляваха, висейки от мачтите като маски, които надничат или се хилят през дупките си.
Птиците се жалеха и Роберто хукна веднага да ги нагледа. Някои бяха умрели. За щастие растенията, подхранвани от дъжда и от въздуха, бяха избуяли и тук-там се бяха проврели в кафезите, доставяйки паша на повечето, а за другите се бяха умножили насекомите. Оцелелите твари бяха дори създали потомство и малкото умрели бяха заменени от много живи.
Островът си стоеше непроменен; само че за Роберто, който бе изгубил маската, се бе отдалечил, понесен от теченията. Хребетът — сега, когато знаеше, че е пазен от Рибата Камък — бе станал непреодолим. Роберто можеше пак да плува, но само от любов към плуването и като се държи далеч от скалите.
„О, човешки построения, колко сте химерични — мълвеше. — Ако човекът не е нищо друго освен сянка, вие сте дим. Ако не е нищо друго освен сън, вие сте ларви. Ако не е нищо друго освен нула, вие сте точки. Ако не е нищо друго освен точка, вие сте нули.“
Толкова патила, казваше, си Роберто, за да открия, че съм нула. По-принулен дори отколкото бях при пристигането си на несретник. Корабокрушението ме бе разтърсило и подтикнало да се боря за живота, сега нямам нищо, за което да се боря и което да преборвам. Осъден съм на дълга почивка. Тук съм, за да съзерцавам не пустотата на пространствата, а моята; и от нея ще се родят само скука, тъга и отчаяние.
След малко не само мен, а и самата Дафна няма да я има. Аз и тя, сведени до някаква вкаменелост като този корал.
Защото кораловият череп беше още там, на палубата, незасегнат от всемирното тление и следователно, като отнет от смъртта, единствено живо нещо.
Скиталческата фигура придаде нов устрем на мислите на корабокрушенеца, възпитан да открива нови земи само с далекогледа на словото. Ако коралът е нещо живо, каза си, то е единственото наистина мислещо същество в целия безпорядък на всяка друга мисъл. Може да мисли само собствената си подредена сложност, за която обаче знае всичко, и без очакването на ненадейни сътресения в своята архитектура.
287
… докато нас ни има, смъртта още я няма… — свободен цитат от Епикур. — Б.пр.