Кръвна песен
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-632-5
- Переводчик: Иван Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кръвна песен». Краткое содержание книги:
Бащата на Вейлин, Кралик Ал Сорна, е бил Военачалник на крал Янус, владетеля на Обединеното кралство. Гневът на Вейлин, че е лишен от рожденото си право и зарязан на прага на Шестия орден, не знае граници. Той лелее спомена за майка си и това, което ще научи за нея в Ордена, ще го смути. Баща му също има мотиви, които Вейлин ще започне да разбира. Но една истина надделява над всички останали: Вейлин Ал Сорна е предопределен за бъдеще, все още непонятно за него.
Бъдеще, което ще промени не само Кралството, а и света.
— Братко — обърна се той официално към Норта. — Аспект Арлин заповядва да се върнеш незабавно…
Норта като че ли не го чу; пристъпваше бавно към него с вдигнати ръце и Вейлин забеляза, че очите му все се стрелкат настрани, към нещо отзад…
Вейлин се завъртя и мечът му излетя светкавично от ножницата.
— НЕДЕЙ!
Викът на Норта дойде прекалено късно. Нещо голямо и неописуемо силно се вряза във Вейлин. Мощта на удара изби меча от ръката му и го запрати на цели десет стъпки, а сблъсъкът изкара въздуха от дробовете му.
Вейлин посегна към камата в ботуша си, като си поемаше отново дъх и се опитваше да пренебрегне острата болка в гърдите, която говореше за поне едно счупено ребро. Надигна се мъчително, изпъшка от болка и падна пак, понеже пристъп на световъртеж замъгли зрението му и наклони земята под краката му. „Това е нещо повече от счупено ребро.“ Той се бореше, размахваше бясно камата, опита се да стане и откри, че Норта стои над него. Вейлин се дръпна назад в очакване на атака, обърна камата, за да парира мушкане…
Норта стоеше с гръб към него, вдигнал ръце над главата си, и ги размахваше бясно.
— НЕ! Не! Остави го!
Чу се звук, нещо като ръмжене. Но не беше звук, какъвто би издало куче.
Вейлин бе виждал диви котки, рисове и пуми в Урлиш и Мартиш, само че звярът, застанал в момента срещу него, бе толкова различен по големина и форма, че той реши, че е от съвсем друг вид. Беше висок над четири стъпки, а жилавата му фигура бе покрита със снежнобяла козина, нашарена с черни ивици. Огромни лапи дращеха по земята с нокти, дълги над пет сантиметра, а очите му, яркозелени и блестящи върху сложната ивичеста маска на лицето му, сякаш сияеха от злост. Щом срещна погледа му, животното изсъска и оголи дълги като кинжали зъби.
— НЕ! — изкрещя Норта и застана между котката и Вейлин. — Не!
Котката изсъска отново и вдигна лапа да разсече раздразнено въздуха, после тръгна наляво в опит да се промъкне покрай Норта. Вейлин беше смаян. „Нима се бои от него?“
Чу се плесване на ръце, силно и остро в мразовития сутрешен въздух. Вейлин откъсна очи от озъбената котка и видя млада жена, застанала недалеч от тях, слабичка, с кестенява коса и познато хубавко овално лице.
— Села? — промълви той и трепна, щом болката го прониза отново. Всичко пред очите му заплува. Когато зрението му се избистри, откри, че тя стои над него и се усмихва топло. Котката бе до нея и душеше крака ѝ, а тя я галеше по козината. Зад нея се виждаха и други фигури, наизлезли от руините, десетки хора, млади и стари, мъже и жени.
— Братко? — Норта коленичи до него, лицето му бе бледо и загрижено. — Ранен ли си?
— Аз… — Щом срещна погледа на Норта и видя тревогата в очите му, Вейлин усети как в душата му се надига срам. „Аз дойдох, за да те убия, приятелю. Що за човек съм?“ — Добре съм — каза, напрегна сили да се изправи… и загуби съзнание от яростната болка, избухнала в гърдите му.
8.
Събуди се от гласове, които говореха тихо, но напрегнато.
— … опасност за всички ни — шепнеше разгорещено някакъв мъж.
— Не повече от мен — отвърна познат глас.
— Ти си беглец също като нас, братко. А той е член на орден, които избива нашите събратя.
— Този човек е под моя закрила. Нищо лошо няма да го сполети.
— Не казвам да го нараним. Има и други начини, можем да го държим заспал…
— Малко е късно за това — каза Вейлин и отвори очи.
Лежеше на постеля от кожи в голяма гола стая. Стените и таванът бяха богато украсени с избледнели рисунки на животни и странни морски създания, които не можеше да назове. Подът беше покрит със сложна мозайка, изобразяваща крушово дърво, натежало от плод, заобиколено от непознати символи и завъртулки. Норта стоеше до вратата заедно със слаб мъж с прошарена коса и предпазливи очи.
— Братко — каза с усмивка Норта. — Значи си добре?
Вейлин опипа пострадалата страна на тялото си, като очакваше тя да е чувствителна към докосването, но не усети болка. Отметна кожите и видя, че голямата синина, която очакваше, липсва, а плътта му е гладка и невредима.
— Така изглежда. Макар че оня звяр ми счупи поне едно ребро.
— Тя направи нещо повече — каза слабичкият мъж. — Плетача трябваше да се занимава с теб половината нощ. Снежинка не е лесно животно за контролиране, дори и за Села.
— Снежинка ли?
— Котката — обясни Норта. — Бойна котка, оставена от Ледената орда. Изглежда, някои от тях са допуснали грешката да навлязат в земите на лонаките, след като Върховният лорд ги прогонил. Села я намерила още като котенце. Явно още не е пораснала съвсем.