Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
Предпазливостта не помагаше особено. Човек трябваше да приеме всичко така, както то идваше. Затова Младия Даг тръгна по обичайния си път през горите — по-непредпазлив от когато и да било.
Смъртта беше за него вече стара познайница. Той и смъртта сякаш се бяха хванали ръка за ръка. Но животът го тревожеше. Всичко в живота беше така непостоянно. Той не можеше да забрави по-голямото си момче; беше станало вече истински човек със собствени мисли, думи и въпроси. Никога не можа да заличи от паметта си последното впечатление от него — малкото му, измъчено лице. Даг беше монолитен, както целия му род, и той бе обичал от цялото си сърце детето. Мъка като тази не може да бъде понесена от човек.
Вероятно това го караше да не се радва толкова много на новородените си деца и се задържаше често далеч от вкъщи, от момчетата и Аделхайд, от имението и от живота изобщо. Не смееше втори път да обича нещо толкова безгранично и силно.
Често му се случваше, естествено, да го обземе, както и по-рано, копнежът да се върне вкъщи, когато бе отсъствал твърде дълго — копнежът за малките, за Аделхайд и за голямата му светла стая, която го очакваше с отворена врата към съседната стая и трите негови живота в нея. И често, както бе на път, неочаквано свиваше назад и тичаше, колкото можеше, за да стигне вечер у дома. Тогава се оставяше да бъде запленен от магията на вечерите, когато Аделхайд свиреше на старото пиано и пееше хубавите песни, които замайваха главата на човек и проникваха до дълбочините на сърцето, или пък когато, седнала пред камината в нейната стая, придружаваше с тихо тананикане сребърните звуци на своя музикален инструмент.
Избягваше да остава две вечери поред у дома. Щастието в живота го плашеше. Бе толкова непостоянно, а той му се отдаваше така безусловно. Всъщност сам не знаеше това толкова съзнателно; но усетът му го предупреждаваше и той отиваше надалеч.
Често Аделхайд изпадаше в дълбоко отчаяние, защото не разбираше това негово държане. Дойдеше ли си обаче Даг, тя забравяше веднага мъки и грижи. Тогава в нейното щастие оставаше само една-единствена пукнатина. Това беше едно видение, което често пъти се появяваше в мислите й: тъй като Даг ходеше така непредпазливо в горите, можеше един ден повече да не се върне.
Младия Даг бродеше из северните гори същия ден, когато мъжът от западните долини се изкачваше към колибата Вестли. Искаше да се прехвърли на запад. Откакто помнеше, там никога още не бяха секли дърва. Издигаше се гъста, дива гора, със съборени от ветровете дървета и изгнили дънери.
Един поток се стичаше от планината и тръгваше на запад към едно езеро; но оттам нататък се извиваше остро на изток, като се вливаше в голямата река, която се спускаше между склоновете в посока на Бьорндал. Младия Даг сега искаше да изпита този поток при топенето на снеговете и да види дали ще може през идващата пролет да се спуснат по него салове, ако там решат да секат дърва.
Обхвана го нещо като безпокойство, докато беше на високото в гората при върха с боровете. Северният вятър донасяше снежен въздух от планините и събуждаше в него някои спомени. Той вдигна глава и помириса въздуха, а главата му бавно се обърна на север. Какво го теглеше да върви все по-нагоре сега, в самото разпукване на пролетта?
Натъкна се на сняг и зимна буря още при последните борови възвишения, а при брезовите склонове на север видя да искрят белоснежен дим и зима. На един крив, прогнил бор намери ските си. Пъхна крака в закопчалките и се спусна на север — право срещу вятъра, който, колкото Даг се изкачваше по-високо, толкова повече се усилваше, като най-накрая прерасна в буря…
Изкачи се до горе, до цепнатината в гребена на планината, над брезовите гори. Дълго стоя там, треперещ от умора след трудното изкачване по безконечните стръмни склонове, и се загледа, както през пролетта преди две години, над високото плато — към Планината на мъртвите. Снежната буря го шибаше в лицето и проникваше мразовита до кожата му, така че имаше чувството, че се е изложил съвсем гол на стихията й. Студът провикваше до мозъка на костите му.
Но планината опиваше невидима. Нищо, освен буря и облаци снежен прах.
Тогава той се обърна назад и се остави на бурята да го тласка известно време надолу през брезите, за да слезе отново към боровите гори. Но изведнъж реши да завие на запад. Можеше да пренощува в колибата при потока, като по този начин още утре рано щеше да бъде близо до горите там, както и до речното корито. Бурята бушуваше бясно, но сега той бе вече твърдо решил да стигне до колибата.