Наследниците на Винету

От това ми стана ясно, че спасението на затрупаните бе възможно единствено нагоре, но не и откъм излаза на пещерата в долината. Трябваше да се доведат работници с кирки, лопати, светлина и разните други необходими там неща. И тъй, принудихме шаманите, които искаха да останат да си седят, да се изправят и тръгнат с нас. Върнахме се по ходника на открито при Дяволския амвон, където на инженера и хората му междувременно се бе удало да прекарат ново, напълно достатъчно осветление. Уловил шаманите за ръце, аз ги поведох към амвона, на който седеше пленен с другарите си Тангуа.

— Спасени! — извика той, разпознавайки двамата. — Спасени! Това са водачите! Щом те са отървали живота, значи и Пида, синът ми, не е мъртъв!

Не отговорих, бутнах ги към него и се отдалечих да обсъдя с Олд Шуърхенд спасителната операция, защото в негово подчинение се намираха работниците, от които се нуждаехме. Тези хора вече не мислеха за размирици. Лесно склониха да слязат в пещерата и да прокопаят път през срутилите се маси. Тук електрическата светлина се оказа от голяма полза. С помощта на наличните кабели бе прокарана съвсем удобно в ходника, така че мъждивите и пушещи факли станаха напълно излишни. Работата започна. Беше много трудна и не безопасна. Касаеше се да се отстрани огромна скална маса. За какво време щеше да стане това възможно, не можеше да се каже; трябваше да се чака. Тателах Сатах също слиза на няколко пъти в пещерата лично да наглежда работата. Но иначе предпочиташе да си седи кротко на своя амвон, откъдето можеше да обзира и наблюдава всичко. Най-интересно му бе да слуша от седалището си съвсем ясно всяка дума, изговаряна от неприятелските вождове. Беше слушал през цялото време и се канеше още дълго да слуша. Тук той не само надникваше зад кулисите на всичко премълчано, но добиваше и ясна представа за въздействието, което катастрофата бе оказала на всеки един от тези хора.