Тъмните реки на сърцето
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тъмните реки на сърцето». Краткое содержание книги:
Агентът, оглавяващ издирването, е обзет от манията да направи света съвършен. Има достъп до правителствената база данни, до системи за наблюдение и футуристични оръжия, и е всесилен и непобедим. Но мъжът и жената намират сили да се изтръгнат от кошмарното си минало и отчаяно се борят да оцелеят и да спасят човечеството от диктата на обезумели фанатици.
Рой извади от белия плик и своята карта. Той беше Дж. Робърт Котър.
— Хайде да запомним кои сме. Не забравяйте да се обръщате един към друг с тези имена. Не мисля, че ще е необходимо да казвате нещо. Аз ще говоря. Вие ще бъдете там предимно за да придадете реализъм на цялата история. Ще влезете след мен в кабинета на доктор Палма и ще застанете от двете страни на вратата. Краката ви да са на разстояние четирийсет и пет сантиметра един от друг, а ръцете — спуснати пред тялото. Когато ви представя, ще кажете: „Докторе“ или „Приятно ми е“, или само ще кимнете. Бъдете сериозни през цялото време. С безизразни лица като стражарите пред Бъкингамския дворец. Погледът — право напред. Не помръдвайте. Ако ви поканят да седнете, учтиво ще кажете: „Не, благодаря, докторе“. Да, знам, че е смешно, но хората имат такава представа за агентите на тайните служби от филмите, затова всяко загатване, че сте живи човешки същества, ще й се стори фалш. Ясно ли е, Сидни?
— Да, сър.
— Ясно ли е, Лорънс?
— Предпочитам Лари.
— Ясно ли е, Лари?
— Да, сър.
— Добре.
Рой извади от белия плик другите документи и остана доволен.
Той поемаше един от най-големите рискове в кариерата си, но беше забележително спокоен. Дори не бе изпратил агенти да търсят бегълците в Солт Лейк Сити или някъде другаде на север от Сийдър Сити, защото беше сигурен, че полетът им в онази посока бе заблуда. Спенсър и жената бяха променили курса, след като се бяха снишили под обсега на радара. Рой се съмняваше, че ще отидат на запад, обратно в Невада, защото този щат не беше гъстонаселен, нямаше много растителност и имаше малко места, където да се скрият. Ето защо, оставаха юг и изток. След като получи двете превъзходни палачинки с информация от Гари Дювал, Рой си припомни всичко, което знаеше за Спенсър Грант и реши, че може да предвиди в коя посока ще продължат мъжът и жената. На североизток. Нещо повече, той се досети точно къде ще отиде Спенсър Грант. Рой беше спокоен не само защото вярваше в способността си за дедуктивно мислене, но и защото в този случай съдбата беше на негова страна.
— Екипът, който поисках, пътува ли за Вейл? — попита той.
— Дванайсет човека — отговори Фордайс.
Ринк погледна часовника си и рече:
— В момента би трябвало да са се срещнали с Дювал.
В продължение на шестнайсет години Майкъл Акблом, впоследствие „Спенсър Грант“, бе отричал силното си желание да отиде на онова място, потискайки потребността и съпротивлявайки се на мощния магнит на миналото. Но въпреки това, съзнателно или несъзнателно, той знаеше, че рано или късно трябва да откликне на тази обсебеност и да отиде там. Инак Майкъл Акблом щеше да продаде имота, за да се отърве от онова осезателно напомняне за времената, които искаше да забрави, също както се бе отървал от името си и бе приел друго. Майкъл Акблом бе запазил ранчото по същата причина, поради която не си бе направил пластична операция, за да намали белега на лицето си. „Той се самонаказва с белега — бе казал доктор Неро Мондело в белия си кабинет в Бевърли Хилс. — Напомня си за нещо, което би предпочел да забрави, но се чувства задължен да помни.“ Ако бе продължил да живее в Калифорния и бе следвал безгрижния всекидневен установен ред, Грант вероятно безкрайно щеше да се съпротивлява на зова на смъртоносната зона в Колорадо. Но сега той бягаше, за да спаси живота си, беше под силно напрежение и се намираше твърде близо до родния си дом, за да устои на омайната песен на миналото. Рой бе готов да заложи всичко, че синът на серийния убиец ще се върне в лоното на кошмара.
Спенсър Грант имаше недовършена работа в ранчото в покрайнините на Вейл. И само двама души в света знаеха каква бе тя.
Отвъд тъмните стъкла на бързо движещата се лимузина, на фона на постепенно смаляващия се зимен следобед, модерният град Денвър изглеждаше мъглив и неясно очертан, досущ купчини древни руини, обрасли с бръшлян и мъх.
Хеликоптерът „Джетрейнджър“ се приземи на запад от Гранд Джънкшън, в националния природен резерват на Колорадо, в ерозирала долчинка между червени скални образувания и ниски възвишения, обрасли с хвойна и борове. Земята беше покрита със сух сняг, дебел около сантиметър.
На стотина метра, под зелените иглолистни дървета, беше паркиран бял форд „Бронко“. До отворения багажник стоеше мъж със зелен скиорски екип и гледаше хеликоптера.
Спенсър остана при екипажа, а Ели слезе, за да поговори със собственика на колата. Когато моторите на хеликоптера спряха да бръмчат и перките престанаха да тракат, долчинката стана тиха като безлюдна катедрала. Ели не чуваше нищо друго, освен скърцането на обувките си по замръзналата, заснежена земя.