Птиците умират сами
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Птиците умират сами». Краткое содержание книги:
В Дройда устроиха празненство в тяхна чест. Беше се върнал и Алистър Маккуийн, който също беше в Девета, та и в Рудна Хуниш поканиха гости. Двамата по-малки сина на Доминик О’Рурк все още бяха с Шеста в Нова Гвинея, но въпреки това и Дибън-Дибън празнуваше. Всяка ферма в околността, която имаше син в армията, искаше да отпразнува благополучното завръщане на трите момчета от Девета. Жените и момичетата се трупаха около тях, но двамата Клийри, завърнали се като герои от фронта, гледаха при първа възможност да се измъкнат — бояха се от жените повече, отколкото и от най-тежкото сражение.
Джимс и Патси, изглежда, нямаха никакво желание да се занимават с момичета и не се отделяха от Боб, Джек и Хюи. Вечер, след като жените в къщи си легнеха, те стояха до късно да си говорят с братята, принудени да си останат у дома, и разкриваха пред тях болката и раните в сърцата си. А на сутринта, доволни, че са в цивилни дрехи, яхваха конете и тръгваха из пасищата на пресъхналата Дройда, в която седма година не беше капвал дъжд.
Макар опустошена и изстрадала, в очите на Джимс и Патси земята беше неотразимо красива, овцете им действуваха успокояващо, а късните рози в градината ухаеха божествено. И им се струваше, че сега трябва да поглъщат всичко това, за да не го забравят никога, защото първото им заминаване беше някак недомислено: нямаха представа какво ги чака. Като заминат сега, ще носят в себе си като скъп спомен всеки миг, а в джоба ще има роза от Дройда и няколко стръкчета от оскъдната трева. Към Фий се отнасяха мило и отзивчиво, а Меги, мисис Смит, Мини и Кет обсипваха с обич и нежност. В същност нали те бяха истинските им майки.
Меги най-много се радваше на обичта им към Дейн: те играеха с него с часове, взимаха го със себе си, когато отиваха на езда, смееха се с него, търкаляха се по моравата. Джъстийн като че ги плашеше — нали се бояха от всяка чужда жена. А клетата Джъстийн страшно ревнуваше, че й отнемат Дейн и няма с кого да си играе.
— Той е чудесно хлапе, Меги — каза й веднъж Джимс, когато Меги беше излязла на верандата, а той седеше в един тръстиков стол и гледаше как Патси си играе с Дейн в тревата.
— Един малък красавец, нали? — усмихна се Меги, сядайки така, че да ги вижда и тримата. Очите й бяха пълни с нежност и тъга: та нали Джимс и Патси бяха някога нейните бебета. — Какво ви тежи, Джимс? Не можеш ли да ми кажеш?
Той вдигна към нея поглед, в който се четеше някакво дълбоко страдание, но тръсна глава, сякаш да отпъди изкушението.
— Не, Меги, не бих могъл да го споделя с жена.
— Ами когато всичко свърши и се ожените? Няма ли да го кажете на жените си?
— Да се оженим ли? Едва ли. Войната уби това желание в нас. Бяхме толкова нетърпеливи да отидем, но сега сме вече по-разумни. Ако се оженим, ще имаме синове — и за какво? Да гледаме как израстват, как са принудени да вършат всичко онова, което ние сме вършили, да изживеят всичко онова, което ние сме изживели — за това ли?
— О, недей, Джимс, недей!
Очите му проследиха погледа й към Дейн, който се заливаше от смях, понеже Патси го държеше с главата надолу.
— Никога не му позволявай да напуска Дройда, Меги. В Дройда не може да му се случи нищо лошо — каза Джимс.
Архиепископ де Брикасар тичаше през красивия високосводест коридор, без да забелязва учудените погледи, извърнати към него, втурна се в стаята на кардинала и спря. Негово високопреосвещенство беседваше с монсиньор Папѐ, посланик във Ватикана на полското задгранично правителство.
— А, Ралф! Какво има?
— Най-сетне, Виторио, Мусолини е свален!
— Исусе Христе! Светият отец знае ли?
— Телефонирах лично в Кастел Гандолфо, а и радиото ще съобщи всеки момент. Каза ми го по телефона един приятел от германския щаб.
— Надявам се, че Светият отец вече си е стегнал багажа — каза монсиньор Папѐ с леко, едва доловимо задоволство.
— Ще се измъкне само ако го предрешим като просяк францисканец, иначе няма да може — отвърна сопнато архиепископ Ралф. — Кеселринг е запечатал града така, че и пиле не може да прехвръкне.
— Той без друго няма да иска да замине — каза кардинал Виторио.
Монсиньор Папѐ се изправи.
— Трябва да ви оставя. Аз съм представител на страна, която е враг на Германия. Щом негово светейшество е застрашен, и за мен не е безопасно. В кабинета ми има книжа, за които трябва да се погрижа.