Кралят-демон

Щом влязохме в града, тропотът на конските копита заотеква по каменната настилка. Този път го направих като по учебник: поставях отделения на всяко кръстовище, не продължавах напред, без да се уверя, че кварталът е чист. Крайната ми цел беше Моритон и дворецът на Байран. Някъде по средата войниците започнаха да не стигат и поисках два пехотни полка, които да заместят постовете ми, след което бавно продължихме напред.

Намирахме малко майсирци, главно старци и хора, непризнаващи власт и закони. Пръскаха се по скривалищата си и не си правехме труд да ги спираме.

Портите на Моритон бяха залостени. Хвърлихме куки над тях и шепа доброволци се закатериха по въжетата. След няколко минути вратите се отвориха. Стигнахме до Октагона. Вратите му зееха отворени. Влязох вътре с още трима души. Килиите бяха празни. Видях човешки труп, нанизан на един от дългите стъклени шипове на вътрешната стена. Беше главният тъмничар Шикао, мъртвешки ухилен. Пълна загадка — войниците на крал Байран със сигурност нямаше да допуснат това. Какво беше станало със затворниците тогава? Къде бяха?

Продължихме по многоцветната алея към двореца на крал Байран. Влязох, дъхът ми заизлиза на бели валма в пустите незатоплени коридори и зали за аудиенции, чувах ехото на чаткащите ми ботуши.

Продължих до края на Моритон, с мрачно надвисналите към Белая гора стени, до черния замък на азаза. Портите му бяха запечатани. Не влязохме. Азазът със сигурност беше оставил магически прегради срещу нежелани гости.

Докладвахме на императора.

Тенедос избухна.

— Как смее това варварско копеле да се нарича крал? И тези проклети хора — неговите поданици… шибани видиотени селяци! Какво си въобразяват? Толкова ли са тъпи, че да не разбират, че загубиха войната? Къде по дяволите е мирната делегация на Байран? Къде са белите знамена, по дяволите?

Бях твърде благоразумен, за да изкажа мислите си. Ами ако Байран и майсирците изобщо не смятаха, че са победени? Ами ако Джарра за тях не бе по-важна от всичко, което Майсир вече ни беше отстъпил? Все още оставаха хиляди левги на юг, на север и на запад, където все още никой не беше чувал за нуманцийци. Дали пък войната за тях не започваше тепърва? Да не би все още да си мислеха, че могат да я спечелят?

Беше смразяващо. Всяка армия, която може да вярва, че след като столицата и стотици левги от страната са във вражески ръце, без да е спечелила нито една битка, беше за мен нещо толкова чуждо, колкото демон, призован от някой чародей.

— Не че е толкова важно — заговори Тенедос, с малко по-лековат тон. — Аз… ние държим столицата му, което значи, че Майсир е в ръцете ни. Ще влезем в града утре, на разсъмване.

Зачудих се що за триумф ще е това, но се усмихнах, съгласих се, отдадох чест и помолих да ме освободи. Трябваше да се подготвя за утрешния ден, да помисля кои части да влязат, къде и така нататък. Но си имах командване и оставих сърцето ми да реши, нещо, което може би трябваше да правя много по-често. Казах на Свалбард да намери капитан Балк и до десет минути Червените пики да са готови за езда.