Лъжите на Локи Ламора

1

Локи се събуди — лежеше по гръб, вперил поглед в избеляла, опушена картина, нарисувана върху измазан с хоросан таван. Тя изобразяваше безгрижни мъже и жени в одежди от епохата на Теринския трон, събрани около бъчвичка вино, с чаши в ръце и усмивки на поруменелите лица. Локи изстена и отново затвори очи.

— Ей го на! — обади се непознат глас. — Стана, както ви казвах, точно както ви казвах! Мехлемът го оправи — чуден цяр за изтощение на телесните канали!

„Кой пък си ти бе, по дяволите? — помисли си Локи крайно недипломатично. — И къде се намирам?“

— На сигурно място си, макар че не бих се изсилил да твърдя, че е и уютно. — Джийн Танен сложи ръка на лявото рамо на Локи и му се усмихна. Обикновено твърде изискан, сега той беше небръснат от няколко дни, а лицето му — омазано с мръсотия. — Е, някои от бившите пациенти на прочутия майстор Ибелиус може да оспорят и сигурността му.

После бързо даде знак на Локи — „В безопасност сме, говори свободно“.

— Тц-тц, Джийн, твоите стрелички са чудесна отплата за труда, дето го хвърлих тия дни. — Непознатият глас явно принадлежеше на сбръчкания човечец с някак птичи вид и кафява кожа като очуканата повърхност на маса. Нервно играещите му тъмни очи надничаха зад дебели стъкла — по-дебели Локи не беше виждал. Беше облечен с вехта памучна туника, оплескана с петна от сос, а може би засъхнала кръв, под жилетка с цвят на горчица по модата отпреди двайсет години. Сивите му къдри все едно никнеха направо от тила му, събрани на опашка. — Изведох приятеля ти отново на брега на съзнанието.

— О, в името на Переландро, Ибелиус, в мозъка му не беше забита стрела от арбалет, той просто имаше нужда от почивка.

— Топлите му течности са в изключителен спад. Каналите на тялото му бяха напълно изпразнени от жизненост. Беше блед, неотзивчив, посинен, съсухрен и недохранен.

— Ибелиус? — Локи се опита да седне и отчасти успя. Джийн го прихвана за раменете и му помогна да се настани. Стаята се въртеше. — Ибелиус, кучият знахар от Червена вода?

Кучите знахари бяха медицинското съответствие на черните алхимици. Те не притежаваха удостоверения и място в Конклава на лекарите и лекуваха раните и болежките на Точните хора в Камор. Истински лекар би изгледал подозрително пациент с рана от брадва в два и половина сутринта и би повикал градската стража. Кучият знахар нямаше да задава въпроси, стига да му се плати предварително.

Проблемът с кучите знахари, разбира се, беше, че човек рискуваше, когато разчита на техните способности. Някои наистина бяха обучени лечители, сполетени от несгоди или отстранени от професията заради престъпления, като например обирането на гробове. Други бяха просто импровизатори и прилагаха натрупаните с години практически познания в церенето на последствията от кръчмарски въргали и улични обири. Неколцина бяха напълно луди или имаха склонност към убийства, или — просто очарователно! — и двете едновременно.