Еликсир в Ада [bg]

А може би Света беше права. Той беше на четирийсет години, получаваше инженерска заплата, а зад гърба си имаше най-обикновен и впоследствие оказал се ненужен на никого институт и дълги години безпаричие. Коя жена щеше да го обикне, при положение че наоколо имаше толкова много съблазни. А жените искаха и кожени палта, и блузки, и да се потъркалят на плажа в Турция. Но заплатата от петнайсет хиляди изобщо не стигаше за това. Откъм хълмовете миришеше на изгоряло. Разправяха, че преди три дни тук се подпалило нещо, май че нечия къща.

Разнесе се стон. Дълъг и протяжен. Господи, какво беше това? Дали му се стори? Не, ето че стонът се чу отново. Май че плачеше някаква жена. Дмитрий изскочи от колата и затвори вратата.

— Ей, къде сте? Ехо! Как сте?

Той хукна по посока на звука, но стоновете стихнаха. Като че ли идваха от поляната до самата гора. Той се изкачи на хълма и се огледа тревожно на всички страни.

— Госпожице, зле ли ви е? Какво има?

Тя мълчеше. Да не би да беше пияна?

— Госпожице…

Едва в този момент видя, че в края на гората лежеше чисто гола сгърчена жена. Русите й коси бяха смачкани и почернели, а на места бяха напълно изгорели й стопени. Голото й тяло почти изцяло беше покрито с гъсти черни сажди. На лявата й ръка имаше огромна синина във формата на следа от гривна.

Дмитрий, който се бе възпитавал от филмите за мускетарите, метна върху жената изкуственото си китайско яке. Мили боже, какво ли се беше случило с нея?

— Как се чувствате? Коя сте?

— Аз… не зная… — чу той тих глас с неясен акцент, който приличаше на прибалтийски, само че имаше гърлено „р“. — Стана ми лошо… Не можех да дишам… Ръката не ме пускаше… Аз се дърпах… Сетне изведнъж се освободих… Запълзях нанякъде, където има въздух… Пълзях дълго, много дълго… Къде съм? В Града ли съм?

— Не, градът не е тук. Москва е на петдесетина километра от нашите места. Я ми кажете, можете ли да вървите? Имате изгаряния, трябва да ви заведа в болницата.

Жената се опита да стане, но моментално падна, като стенеше.

— Извинете… Не мога. Не усещам краката си.

— Няма страшно. — Дмитрий я вдигна с лекота на ръце, сякаш беше перце, и тя инстинктивно го прегърна през врата. В този толкова трагичен момент не беше хубаво да му минават такива мисли, само че… Мили боже, какви са тези гърди? Сигурно носеше сутиен нулев номер.