През Кордилерите
- Автор: Май Карл
- Серия: el sendador #2
- Язык: болгарский
- Год: Издателство „Отечество“
- Переводчик: Веселин Радков
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През Кордилерите». Краткое содержание книги:
Брат Иларио се нагърби със следващата по трудност задача. Той легна върху скалата така, че да може да ме следи с поглед. Щеше да препредава моите знаци на хората, наели се със спускането и изтеглянето ми.
Благоприятно беше обстоятелството, че скалата бе гладка и се спускаше отвесно право надолу като изкуствено издигнат зид. Това улесняваше движението на седалката извънредно много.
Бавно и внимателно започнаха да отпускат въжетата. Макар че бях наредил да става така, стори ми се, че измина цяла вечност, докато най-сетне стигнах до нещастника.
Да, наистина беше сендадорът. Той представляваше ужасяваща гледка. Налетите му с кръв очи бяха изскочили от орбитите си. Пресъхналият му език висеше от отворената уста. Чуваше се леко агонизиращо хъркане. Иначе не издаваше други признаци на живот.
Естествено направих знак да преустановят спускането. Най-напред трябваше да разбера как се е закачил на канарата. Там имаше вдлъбнатина около стъпка и половина широка, стесняваща се постепенно надолу. Тя бе запълнена с какви ли не довеяни от вятъра боклуци, които с течение на времето бяха загнили. Именно на това място, намерило достатъчно благоприятна почва за развитие, се беше самозасадило дръвче, което бе впило корените си надълбоко в цепнатината. Някой ураган бе отнесъл короната му заедно с половината стебло. Но другата половина беше останала, защото не стърчеше толкова много извън процепа. Клоните също бяха изчезнали, ала на стеблото близо до корените все още се намираше острата част от най-долния клон, където се бе закачил и останал сендадорът.
Бях увиснал над ужасната бездна точно пред него. При най-малкото движение леката седалка се залюляваше насам-натам. Това страшно много затрудняваше задачата ми да освободя нещастника от забитото в тялото му пънче. За да успея, трябваше да го повдигна нагоре. При тежестта на този човек това предполагаше такова напрежение на всичките ми сили, че въжетата, на които висях, като нищо можеха да се скъсат. А тогава с мен бе свършено.
Ако искам докрай да бъда откровен, трябва да си призная, че в този момент ми мина мисълта да го предоставя на съдбата му, но обзелата ме слабост не трая дълго. Гледката бе потресаваща. Казах си, че ако се откажех да изпълня човешкия си дълг, тя сигурно щеше да ме преследва през целия ми живот и непрекъснато щях да се упреквам. Сендадорът все още беше жив. Ако успеех да го изкача горе, може би нараняването му нямаше да се окаже смъртоносно, но дори и да се лъжех, бе напълно възможно поне за няколко кратки минути отново да дойде в съзнание и да намери време за разкаяние. Обаче оставех ли го да виси, сигурно щеше да умре като закоравял грешник, което вечно щеше да ми тежи на съвестта.
Ако исках да го измъкна от това положение, трябваше да се изложа на такава опасност, че тръпки ме побиваха. Чувствах как ми се завива свят още при самата мисъл за рискованото начинание, Налагаше се да изоставя моята седалка и да се прехвърля в цепнатината. Въпросът бе дали старото прогнило коренище щеше да издържи и мен. Тъй като процепът беше тесен, можех да се напъхам в него само с извито тяло, и то така, че пред очите ми оставаше открита цялата пропаст, в която бе извънредно опасно да погледна при моето положение. Но вече бях стигнал до тук и просто трябваше да рискувам.
Най-напред се постарах да разбера как се е закачил сендадорът. Останалото от клона пънче се бе пъхнало отзад под колана му, вследствие на тежестта го беше вдигнало твърде нагоре, повличайки заедно с него и връхната му дреха и жакета. Дали и докъде се беше забило в тялото му, не ми бе възможно да видя. Силно опънатите дрехи стягаха гърдите на сендадора и му пречеха да диша. Струваше ми се, че по-скоро в това обстоятелство трябваше да се търси причината за изпадането му в безсъзнание, отколкото в някакво нараняване.
Самият аз висях на две от въжетата, направени от ласа.
Третото въже прекарах под мишниците на сендадора и след като го притегнах около гърдите и гърба му, го вързах така, че по възможност по-малко да затруднява дишането му. После с ножа си разрязах връхната му дреха и жакета. Те бяха толкова силно изпънати, че и дума не можеше да става да ги разкопчая. Едва тогава той успя да си поеме дъх. Чух го как шумно започна да диша, ала на кратки интервали и някак трескаво — последва вик, но страхотен вик, след което внезапно отвори очи, втренчи ги в мен и отново изрева така, сякаш го набиваха на кол.
— Тихо! — извиках му аз. — Болки ли имате?