Мемоарите на една гейша
- Автор: Голдън Артър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Барова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мемоарите на една гейша». Краткое содержание книги:
Продадена на девет години, красивата сивоока дъщеря на беден рибар става една от най-търсените гейши в квартала на удоволствията Гион. Тя получава изумително висока цена при наддаването за нейната девственост и години наред забавлява богатите и известните в чайните на Киото, докато накрая съдбата я отвежда в Ню Йорк. Четирийсет години по-късно, когато всички мъже в нейния живот са си отишли, прочутата Саюри повдига завесата пред един тайнствен, изчезващ свят.
— Сигурен съм, че през последните няколко години си преживяла по-големи страдания от това, че си поотслабнала. Защото с мен поне беше така.
— Господин председател, ако нямате против това, което ще кажа… Чух нещичко от Нобу сан за трудностите, пред които е изправена компанията ви…
— Да, но няма защо да го обсъждаме. Понякога страдаме само защото се опитваме да си представим какъв би бил светът, ако мечтите ни се сбъднеха.
Отправи ми тъжна усмивка, която ми се видя прекрасна. Унесох се в съзерцаване на идеалния полумесец на устните му.
— Ето че ти се предоставя възможност да използваш чара си и да промениш нещата — додаде той.
Не успях дори да отворя уста, за да отговоря, и вратата се отвори. Влезе Мамеха, а след нея — Пити. Бях безкрайно изненадана, защото изобщо не очаквах, че ще дойде. Що се отнася до Мамеха, тя очевидно току-що се бе върнала от Нагоя и бе дотичала в „Ичирики“ с мисълта, че е закъсняла ужасно. Първото, което попита, след като поздрави председателя и му благодари за някаква негова услуга преди седмица, бе защо Нобу и министърът все още ги няма. Председателят призна, че също е удивен.
— Какъв невероятен ден е днешният — каза Мамеха сякаш на себе си. — Малко преди гара Киото влакът спря и не помръдна цял час, но не можехме да слезем. В крайна сметка двама младежи се измъкнаха през прозореца. Единият май се и нарани. А когато най-сетне се добрах до „Ичирики“, оказа се, че няма никой. Бедната Пити бродеше самотна по коридорите! Вие познавате Пити, нали, господин председател?
Все още не бях успяла да я огледам отблизо, но Пити носеше изумително пепелносиво кимоно с искрящи златни пръски от кръста надолу, които се оказаха избродирани пеперуди на фона на огрени от лунна светлина планини и вода. И председателят, изглежда, бе смаян, защото я накара да се завърти, за да я огледа добре. Тя се изправи подчертано благоприлично и се завъртя един път.
— Реших, че не мога да вляза в чайна като „Ичирики“, облечена в някое от кимоната, които обикновено нося — обясни тя. — Повечето в нашата окия не са особено ефектни, въпреки че американците май не правят разлика.
— Ако не беше толкова откровена с нас, щяхме да си помислим, че винаги се обличаш така — подхвърли Мамеха.
— Шегувате ли се? Никога в живота си не съм обличала толкова красиво нещо. Взех го назаем от една съседна окия. Нямате представа колко очакват да им платя, но никога няма да имам толкова пари, тъй че е все едно, нали?
Забелязах, че на председателя му е забавно, защото една гейша никога не говори пред мъж за нещо толкова глупаво като цената на кимоно. Мамеха се обърна, за да му каже нещо, но Пити я прекъсна:
— Мислех си, че някаква важна клечка ще е тук тази вечер.
— Сигурно имаш предвид председателя. Не мислиш ли, че той е „важна клечка“?
— Той сам си го знае. Няма защо аз да му го казвам.
Председателят погледна Мамеха и вдигна вежди, уж изненадан.
— Във всеки случай Саюри ми каза за някакъв друг тип — продължи Пити.
— Сато Норитака, Пити — каза председателят. — Новоназначен заместник-министър на финансите.
— О, познавам го този тип Сато. Има вид на голямо прасе.
Всички се разсмяхме.
— Господи, Пити, какви неща излизат от устата ти! — възкликна Мамеха.
В този момент вратата се отвори и Нобу и министърът влязоха. И двамата бяха аленочервени от студа. Следваше ги прислужница със саке и закуски на поднос. Нобу се заразтрива с едната си ръка и потропваше с крака, но министърът го подмина с тежки стъпки и се устреми към масата. После изгрухтя за поздрав на Пити и й направи знак с глава да се поотмести, за да му освободи местенце до мен. Представихме се един на друг и Пити каза:
— О, господин министър, обзалагам се, че не ме помните, но аз знам много за вас.
Министърът лисна в устата си сакето, което току-що му налях, и я погледна, както ми се стори, навъсено.
— Какво знаеш? — попита Мамеха. — Разкажи ни нещо.
— Знам, че господин министърът има по-малка сестра, която е женена за кмета на Токио. И знам, че е тренирал карате и си е чупил ръката.
Сигурно беше вярно, защото той изглеждаше леко изненадан.
— Освен това, господин министър, познавам едно момиче — някогашна ваша познайница — продължи Пити. — Нао Ицуко. Работехме заедно в една фабрика в предградията на Осака. Искате ли да чуете какво ми сподели веднъж? Че двамата няколко пъти сте правили…
Боях се, че той ще се ядоса, но вместо това изразът на лицето му се смекчи, докато не си дадох сметка, че всъщност виждам проблясъци на гордост.
— Тя наистина беше хубаво момиче, тази Ицуко — каза той, като гледаше Нобу с лека усмивка.