Пейзажите на времето

Той се движеше сред тълпата, поздравяваше приятели, оставяше мислите си да се носят. Спомни си, че едно човешко същество, което яде и се движи едновременно, произвежда 200 вата телесна топлина. Това помещение задържаше по-голямата част от нея и покриваше челото му с капчици пот. Адамовата му ябълка опъваше възела на вратовръзката му.

— Гордън! — повика го един звънлив глас над бръмченето на разговорите. Той се обърна. Марша си пробиваше път през тълпата към него. Гордън се наведе и я целуна. Тя с увлечение обясняваше за някаква случка през нощта, като се обръщаше, за да поздравява познатите си. Разказа му за навалицата, прииждаща в града след пристигането на автобуса й от Ла Гуардия, като вдигаше вежди, за да подчертае някоя дума и описваше катастрофите с резки движения на ръцете си. Перспективата за няколко дни свобода от децата я изпълваше с маниакална радост, която се предаде и на Гордън. Той разбра, че с напредването на този разгорещен, блестящ прием е станал мрачен, а Марша само за миг беше подобрила настроението му. Това нейно качество, да придава жизненост на всичко, Гордън си спомняше най-добре, когато беше далеч от нея.

— О, Господи, там е онзи Лейкин — каза тя и обели очи в пародия на паника. — Хайде да се дръпнем в обратната посока, не искам да започвам с него. Съпружеска лоялност.

Тя го дръпна към салатата от скариди, която той бе подминал, навярно инстинктивно следвайки генетично заложената в него диетична аксиома. Марша подбра по пътя неколцина от приятелите им — за да си построяла защитна бариера срещу Лейкин, каза тя. Всичко това ставаше с комично преиграване, което караше мрачните лица да се подсмихват. Намери ги някакъв келнер и им поднесе чаши с шампанско.

— Хм-м, обзалагам се, че това не е като другото в купата — рече Марша, като отпи и одобрително сви устни. Келнерът се поколеба, после се съгласи.

— Председателят нареди да донеса от частните запаси — и после изчезна, страхувайки се, че е казал прекалено много. Гордън забеляза, че Марша като магнит привлича приятели от всички ъгълчета на голямата зала, които се събираха около тях. Появи се Кароуей и се здрависа с усмихнато лице. Гордън се наслаждаваше на безкрайната й енергия. Никога не можеше да се отпусне така с Пени, спомни си той, и може би това трябваше да му подскаже нещо още от самото начало. През зимата на 1968 г., насред последната си голяма препирня, заедно с Пени отново бяха дошли във Вашингтон. Градът беше скрит в мъгла, която се издигаше от променливите течения на Потомак. Тогава бе избягвал вечери с физици, спомни си той, най-вече защото Пени ги намираше за отегчителни, а и той не можеше да предвиди кога тя ще започне някой от своите политически спорове или още по-лошо, ще изпадне в надуто мълчание. Имаше неща, за които безгласно се бяха разбрали да не разговарят, неща, които с времето се увеличаваха. Всеки имаше за какво да се заяжда — „ти си колекционер на несправедливости“, беше го обвинила веднъж Пени, но добрите периоди между лошите своенравно бяха започнали да излъчват освободена енергия. Между 1967 и 1968 г. настроението му се колебаеше и той не приемаше просмуканите от фройдизъм съвети на Пени, макар да не намираше и алтернатива. „Не си ли малко прекалено враждебно настроен към психоанализата?“ — каза му веднъж тя и Гордън разбра, че е така; той почувства, че дрънкащият като машина език е измама, капан. Психологията се беше моделирала по образеца на сериозните науки, по блестящия пример на физиката. Но бе взела за пример стария часовников механизъм на Нютон. За съвременната физика не съществуваше свят, независим от наблюдателя, не съществуваше непокътнат механизъм, нямаше начин да се опише дадена система, без да се включи в него. Интуицията му подсказваше, че такъв външен анализ не е в състояние да улови причината за търканията помежду им. И така, през оставащите дни на 1968 г. ядрото на личността му се разцепи, а една година по-късно се запозна с Марша Гоулд от Бронкс, Марша, дребна и смугла, и се беше изпълнила някаква неизбежна парадигма. Като си припомняше сега събитията и ги виждаше запечатани в кехлибар, той се усмихваше на Марша, която преливаше от жизненост до него.