На изток от Рая
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Кръстан Дянков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «На изток от Рая». Краткое содержание книги:
— Правиш го, защото си честен, това ли е? Просто си толкова захаросано добър, че не си струва да живееш.
— Това не ми е хрумвало — каза Адам. — Парите са си твои, а аз не съм крадец. Безразлично ми е твоето мнение.
Кейт избута козирката си нагоре.
— Искаш да ми внушиш, че просто изсипваш тия пари в скута ми. Добре, аз ще разбера накъде биеш. Недей да мислиш, че няма да се погрижа за себе си. Смяташ ли, че ще се хвана на такава глупава въдица?
— Къде си получаваш пощата? — търпеливо попита той.
— Защо те интересува?
— Ще пиша на адвокатите да се свържат с тебе.
— Да не си посмял! — каза тя, сложи писмото в счетоводната си книга и я затвори. — Ще го задържа. Ще поискам юридически съвет. Да не мислиш, че няма? Хайде сега, можеш да захвърлиш невинността си.
— Направи го ти! — рече Адам. — Искам само да получиш своето. Чарлз ти е завещал парите. Не са мои.
— Ще ти разкрия номера, ще видиш.
— Предполагам, че няма да го разбереш — каза Адам. — Голяма работа! Има толкова неща, които и аз не мога да разбера. Не разбирам как можеш да стреляш в мен и да изоставяш синовете си. Не разбирам как можеш ти, или който и да било, да живееш по този начин — и посочи с ръка къщата.
— Кара ли те някой да разбираш?
Адам се изправи и си взе шапката от масата.
— Май това е всичко. Сбогом. — И тръгна към вратата.
— Променил си се, мистър Мишок — провикна се тя след него. — Да не би най-после да имаш жена?
Адам спря и бавно се обърна със замислен поглед.
— Не беше ми идвало преди — каза той и запристъпва към нея, додето ръстът му почти не я затисна; наложи се тя да извие главата си назад, за да го гледа в лицето. — Казах, че не те разбирам — полека продължи той, — но едва сега ми стана ясно ти какво не разбираш.
— Какво не разбирам аз, мистър Мишок?
— Ти познаваш грозното у хората. Показа ми ония снимки. И се възползваш от всички тъжни и слаби неща у човека, а той ги притежава, Господ да му е на помощ.
— Всеки…
— Но ти — продължи Адам, сепнат от мисълта си, — точно така, ти не познаваш останалото. Не вярваш, че съм ти донесъл писмото, защото не ти искам парите. Не вярваш, че съм те обичал. А мъжете, които идват тук, при тебе, със своята грозота, мъжете от снимките, ти не вярваш, че тези мъже могат да носят в себе си и нещо добро, нещо красиво. Виждаш само едната страна и си мислиш — нещо повече, сигурна си, — че това е всичко.
Тя се изсмя подигравателно:
— Вятър те вее тебе! Какъв чудесен мечтател е станал мистър Мишока! Прочетете ми една проповед, мистър Мишок!
— Няма! Няма, защото ми е ясно, че една част от тебе липсва. Има хора, които не различават зеления цвят, но цял живот не са в състояние да го разберат. Според мен ти само отчасти си човек. Но с нищо не мога да ти помогна. Чудно ми е само дали някога си почувствала, че около теб има нещо невидимо. Би било ужасно, ако проумееш, че го има, а не можеш нито да го видиш, нито да го усетиш. Ужасно би било.
Кейт блъсна стола си назад и стана. Свити от двете й страни, юмруците й се криеха в диплите на полата. Постара се да прикрие пискливостта, която се вмъкна в гласа й.
— Нашият Мишок бил философ! — рече тя. — Но и за тази работа Мишокът го бива, колкото и за други неща! Нещо да си чувал за халюцинациите? Ако има неща, които не мога да видя, не смяташ ли за възможно това да са някакви сънища, които болнавият ти мозък е измайсторил?
— Не смятам — каза Адам. — Не смятам. И съм сигурен, че и ти не смяташ. — Обърна се, излезе и затвори вратата.
Кейт седна и се вторачи в затворената врата, без да осъзнава, че юмруците й нечуто бият бялата мушама. Разбра обаче, че белият четириъгълник на вратата се размаза от сълзите й, че цялото й тяло се тресе от нещо, напомнящо и гняв, но и тъга.
2
Когато Адам си излезе от Кейт, до тръгването на влака му за Кинг Сити оставаха повече от два часа. Някакъв порив го накара да свие от Главната улица и да се отправи по „Централното авеню“ към номер 130, високата бяла къща на Ърнест Стайнбек. Беше безупречна, приветлива къща, достатъчно широка, без да е претенциозна, заградена отвред с бял стобор, подстригана трева и рози и глицинии, пълзящи по белите й стени. Адам се изкачи по широките стъпала на верандата и натисна звънеца. Към вратата се приближи Олив, открехна я едва, а от двете й страни надничаха Мери и Джон. Адам свали шапка.
— Не ме познавате. Казвам се Адам Траск. Баща ви беше мой приятел. Дощя ми се да поднеса почитанията си на мисис Хамилтън. Тя ми помогна при раждането на близнаците.