Безсъние

1.

Докато пътуваха по Хоспитал Драйв, размениха едва няколко думи, и то набързо.

— Ралф?

Той й хвърли бегъл поглед и отново се вгледа в улицата. Тракането под капака отново се беше появило, но Лоуис все още не го беше споменала. Надяваше се, че сега не се кани да му каже точно това.

— Мисля, че знам къде е Ед. Още докато се намирахме на покрива, бях почти сигурна, че знам какво представлява разнебитената постройка, дето ни я показаха.

— Какво е? И къде се намира?

— Гараж за самолети. Не, не гараж… Сетих се — хангар.

— Боже мили — възкликна Ралф. — Сградата на въздушната брегова охрана на Бар Харбър Роуд, нали?

Лоуис кимна.

— Предлагат чартърни полети, разходки със самолет над морето, такива работи. Една събота, когато бяхме излезли да се разходим с колата, господин Шаси влезе и попита човека, дето работи там, колко ще иска за едно кръгче над островите. Човекът каза, че струвало четирийсет долара — много повече от онова, което можехме да си позволим за подобно нещо, и през лятото навярно изобщо нямаше да намали таксата, но беше едва април, та господин Шаси успя да го склони да вземе само двайсет. Струваше ми се, че и това е прекалено много за обиколка, която няма да продължи и час, по се радвам, че тогава се решихме. Страшничко беше, ала много красиво.

— Като аурите.

— Да, като… — Гласът й секна. Ралф я погледна и видя, че по пълничките й страни се стичат сълзи. — … като аурите.

— Не плачи, Лоуис.

Тя извади хартиена кърпичка от чантата си и изтри очи.

— Не мога. Онази японска дума на картичката означава „камикадзе“, нали, Ралф? Божествен вятър. — Тя замълча, а устните й трепереха. — Пилот-самоубиец.

Ралф кимна. Стискаше волана с всичка сила.

— Да. Точно това означава. Пилот-самоубиец.