Мис Каприз

- Ще имаш ли място за десерт, Франси? Тук приготвят онова шоколадово нещо. Мен ако питаш, можеха да добавят и две лъжици бита сметана отгоре, но и така става.

Неприязънта, която изпита в този миг към него, граничеше с антипатия. Сега любовта й се струваше потискащо тежка, твърде тежка, за да я понесе. Протегна се през масата, хвана китката му и я стисна, докато ноктите й не се забиха в кожата му. Сега вече знаеше със сигурност, че ще я изслуша внимателно. Думите й бяха сурови и обвинителни, думи на боец.

- Толкова ли те е страх от провал, че не се бориш поне за едно нещо, което искаш? Турнира? Сина ти? Мен? Това ли те е възпирало през цялото време? Толкова се страхуваш, че няма да успееш, че дори не се опитваш?

- Не знаеш какво говориш. - Дали се опита да издърпа ръката си, но хватката й беше толкова здрава, че не можеше да го направи, без да привлече вниманието към тях.

- Дори не си се отлепил от стартовите дупки, нали, Дали? Готов си да участваш в играта, стига да не се измориш твърде много и докато можеш да подхвърляш смешките си, така че всички да смятат, че всъщност не ти пука.

- Това е най-глупавото...

- Но на теб ти пука, нали? Толкова много искаш да победиш, че почти можеш да усетиш вкуса на победата. Искаш и сина си, но стоиш настрани от него, в случай че Теди не те приеме. Моето чудесно малко момче, което не може да крие чувствата си и което би дало всичко на света за баща, който го уважава.

Лицето на Дали пребледня, кожата му под пръстите й се изпоти.

- Аз го уважавам - рече той остро. - И докато съм жив, няма да забравя как ме нападна, защото мислеше, че те наранявам.

- Ти си мрънкало, Дали, но го правиш с толкова стил, че всички те оставят да се измъкнеш. - Франческа го пусна, но не беше свършила с него. - Е, номерът ти се изтърка. Остаряваш и вече не можеш да се измъкваш само с красотата и чара си.

- Какво, по дяволите, знаеш ти за това?

Гласът му беше тих и леко дрезгав.

- Знам всичко за това, защото и аз започнах със същите недостатъци. Но пораснах и сритах живота си по задника, докато не получих каквото исках.

- Може би за теб е било по-лесно - тросна се Дали. - Може би си имала по-малко препятствия на пътя си. Аз бях самичък, когато бях на петнайсет. Докато ти си се разхождала из Хайд Парк с майка си, аз се криех от юмруците на баща ми. Знаеш ли какво правеше с мен, когато бях съвсем малък и той се напиеше? Обръщаше ме с главата надолу и държеше главата ми, потопена в тоалетната чиния.

Лицето й не изрази никакво съчувствие.

- Кофти работа.

Видя, че студенината й го вбесява, но не се отказа. Съжалението й нямаше да му помогне. В някакъв момент хората или трябваше да превъзмогнат раните от детството си, или да живеят трайно осакатени.

- Ако искаш да се отдаваш на самосъжаление, изборът е твой, но не очаквай от мен да играя игричките ти. - Тя се изправи и после го изгледа отгоре, а гласът й беше безразличен и презрителен. - Реших да се омъжа за теб.