Сфинксът
- Автор: Лирнер Тобша
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: СофтПрес
- ISBN: 978-954-685-948-8
- Переводчик: Милена Радева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Сфинксът». Краткое содержание книги:
При гмуркане към останките на древен кораб археологът Изабела Уорнок открива астрариума — изключително ценен артефакт, който представлява сложен механизъм със свръхестествени свойства. Според преданията загадъчният уред предопределял съдбите на поколения крале и фараони още от зората на цивилизацията.
За зла участ невероятното откритие има ужасна цена и астрариумът остава у съпруга на Изабела — Оливър. Скоро Оливър разбира, че тайнственият уред може да предизвиква земетресения, както и че с негова помощ Мойсей е разделил Червено море на две. Часове по-късно на Оливър му се налага освен живота си да брани и вековно древна тайна в опасен свят на конспирация и египтология, където хилядолетни легенди се сблъскват смъртоносно със съвременната човешка амбиция.
Възрастният монах ме придърпа към себе си, усетих острия му дъх върху бузата си.
— Писмото до Наполеон е било написано, но никога не е достигнало до него. Сонини де Манонкур е отседнал тук през 1778 година, имаме записки от онова време. В тях се говори за великия експеримент, за великото откритие, което той щял да направи. Сто шейсет и пет години по-късно, през 1943 година, точно преди края на войната, когато целият свят бе потънал в хаос, Ахмос Хафре дойде тук, за да прави проучвания за посещението на Сонини. Но ужасно се изплаши, след като го посетиха някакви странни хора. Открадна писмото и избяга. Може би ти знаеш защо? — попита отец Мина и впи немигащ поглед в мен.
Поклатих глава. Изведнъж започнах да се питам дали не бях попаднал в клопка, дали всичко не бе нагласено така, че да разкрия местонахождението на астрариума.
— След като той си замина, открих тетрадката, скрита в един алманах за билки. Цели пет години след отпътуването на Хафре превеждах съдържанието й. — Отец Мина продължи внимателно да разлиства страниците на тетрадката. — Бях сигурен, че тук мога да открия причините за предателството на Хафре. Бяхме добри приятели, така че за мен това беше двойно предателство. Наосът, за който пише Сонини, трябва да е свързан по някакъв начин с писмото до Наполеон. Но това тук е най-интересното… — Той посочи едно изречение на последната страница на тетрадката. — Тази дума тук означава „отровен бокал“. Потин, евнухът жрец, който подарил астрариума на Клеопатра, се е опитал да я убие и сам той да започне да царува, като използва дванайсетгодишния й брат Птолемей XIII като марионетка. Астрариумът може както да те дари с богатство, така и да ти отнеме живота. Отровен бокал — завърши той драматично, очевидно доволен от собственото си представяне.
Отново погледнах към тетрадката, струваше ми се, че датата на смъртта ми е изписана там някъде, между странните букви.
— Споменава ли се някъде как може да се унищожи астрариумът или поне къде трябва да бъде положен за вечни времена?
Монахът ме погледна, погледът му беше едновременно озадачен и любопитен.
— Няма нищо такова, приятелю. Споменава се само, че „небесната кутия“ е свещен предмет и принадлежи на боговете, по-точно на Изида. Но не се плаши, това е само легенда. Мит. Аз самият не вярвам в силата на подобни предмети.
И той внимателно положи ръка върху рамото ми. Опитах се да приема жеста му като окуражаващ.
— Не мога да повярвам, че пророкът Моисей го е използвал, за да раздели водите на Червено море. На пророка не му е била необходима магия. Господ е бил с него — завърши отец Мина простичко, след това се усмихна блажено.
Вечерта си легнах рано, след като преди това наблюдавах как слънцето залезе зад древната кула. Питах се дали и аз, също като стотиците монаси, които са си задавали този въпрос преди мен, не трябва да застана на пост на върха на кулата и да наблюдавам пустинята за нежелани гости.
Въздухът бе започнал да изстива и сухият пустинен вятър довяваше шумовете на съседното село. Чуваха се децата, които си играеха, внезапно изсвирване на клаксон, някакво далечно радио. Имах чувството, че тук, зад стените на тази крепост, времето е спряло и продължава да се движи само в мрачния съвременен свят.
Върнах се в килията си. Астрариумът беше опакован и скрит. Щях да изчакам до сутринта, за да разбера дали дисковете все още се движеха към датата на смъртта ми. Разгънах дюшека, строполих се върху него и заспах, без да сънувам.
39
През следващите два дни упорито се опитвах да прочета превода на отец Мина на тетрадката на Сонини. Търсех дори и най-малкия знак, който можеше да ми помогне да науча още нещо за астрариума. Това ми помагаше да не се поддавам на паниката, нарастваща с всеки изминал ден, който ме приближаваше към датата на смъртта ми. Реших, че ако не открия нещо, което да ми покаже как да спра астрариума, тогава нямаше да имам никакъв избор. Щеше да се наложи да се върна в Александрия и да задам въпроса директно на Хермес и Амилия, а може би дори и на Хю Уолингтън. Тази перспектива не ми допадаше особено много.
Тетрадката не съдържаше почти никаква нова информация, освен изводите, които Сонини беше направил за устройството на механизма, но забелязах бележка под черта, която привлече вниманието ми. Думите „Ame“ и „Ombre“, които на френски означават „душа“ и „сянка“, бяха изписани до петте елемента, които според древните египтяни изграждат човешката душа. Сонини беше поставил двете френски думи в квадрат, който на мен лично ми приличаше на затвор. Така душата и сянката като че ли пляскаха с криле и се мъчеха да излязат от клетката си. Най-вероятно Сонини просто си беше драскал нещо, но ми се стори странно да си представя френският естествоизпитател, наведен над тетрадката си и с перо в ръка да си драска, потънал в мисли. Този дребен детайл много ме разтревожи. Имаше нещо злокобно в квадрата и образът му не преставаше да ме преследва. Като изключим това, срещата ми с отец Мина не бе разкрила пред мен почти нищо ново.