Тя е тъмата
- Автор: Кук Глен Чарльз
- Серия: Черният отряд #8
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Лира Принт
- ISBN: 9789548610803
- Переводчик: Пепа Соколова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тя е тъмата». Краткое содержание книги:
Белези от катаклизъм обезобразяват равнината, помнеща времена на мрачно съвършенство. Назъбена пукнатина прорязва като мълния повърхността й. Пролуката никъде не е толкова широка, че дете да не може да я прекрачи, но изглежда бездънна. Разстила се мъгла. Тук-там прозират намеци за цвят. Всеки цвят се изпълва с хиляди черни и сиви оттенъци.
В сърцето на равнината се извисява огромна сива крепост — тайнствена и по-древна от всеки записан спомен. Стара кула се е срутила напряко на цепнатината. От сърцето на укреплението се носи ужасно, дълбоко и бавно туптене — като на дремещо сърце на света, разцепващо древната тишина.
Смъртта е вечност. Вечността е камък. Камъкът е мълчание.
Камъкът не може да говори, но помни.
— Беше в затвора.
— Предполагам, не разполагаме с нищо. — Моят пръв заподозрян като прокрадващ се убиец щеше да е Нараян Сингх или някой оцелял член на неговата общност. Но Измамниците не проливаха кръв. Нараян със сигурност не би го сторил, дори и при самозащита.
— Да.
— Знаем ли кой го е направил?
— Не.
— Идвам с вас — тръгнах обратно към лагера. — Свещар! Червенокос! Хубавец! Умник! Кофа! — изревах и моите офицери и сержанти реагираха така, сякаш помислиха, че сме на път да пострадаме от неочаквано посещение на Могаба и цялата талианска армия. Бях гръмогласен. Моят махмурлук гравираше цялата ми вселена в безкомпромисно черно и бяло.
— Съжалявам — казах, без да го мисля. — Не е толкова зле, колкото прозвуча. Незначителен непредвиден случай. Отивам оттатък. Вдигнете нивото на готовност с една степен. Кажете им да спрат игрите на тонк, докато въведат в ред екипировката си — изпих още една пинта вода, после дарих същото количество течност на земните духове.
— Очиба, Иси, да вървим.
Тай Дей се отърси от прегръдката на земното притегляне и сграбчи един бамбуков прът, за да се подпира на него. Запрепъва се след мен, инатливо поддържайки ход.
Тай Дей си беше изяснил кой е и какво е според доста безкомпромисни стандарти, които не зачитат собствените му желания, пристрастия и антипатии, и неговата болка.
Чичо Дой се отказа от представление в стил майка Гота, пооправи облеклото си, докосна дръжката на Пепелявия жезъл, за да се увери, че мечът не го е напуснал, и после се повлече след нас. Тази сутрин той изглеждаше много уморен и стар.
— Нямаше нужда да идваш насам — измърмори Знахаря. Самият той изглеждаше стар и уморен. — Не можеш да сториш нищо.
— Познавах Пушека по-добре от всички. Мислех си, че може би…
— Ще си изгубиш времето. Освен ако не сте толкова близки, че да извикаш духа му.
— В това няма смисъл — чудех се на глас.
— Със сигурност има. Някой не иска да го шпионираме — понечих да протестирам, че Пушека беше голяма тайна, дори и повече от това. Стареца не искаше спор. Вместо това попитах: — Какво имаха за казване другите?
Щяха да се задават въпроси, вероятно много енергично.
— Никой не е видял нищо. Никой не знае нищо. Но мисля, че Оплаквача има идея. И смятам, че се страхува как някой може да разбере и да дойде за него.
— Тогава най-умното нещо за него ще е да ни каже какво знае. — Мъчението нямаше да разприказва малкото лайно. Той беше по-стар от Господарката и е пищял от болка още преди тя да го срещне.
— Така му каза и Господарката. Той обмисля гледните точки.
— Това може да е шанс да го привлечем на наша страна.
— Както казах, Мъргън, нямаше нужда да идваш. Ние сме почти толкова умни, колкото и ти. Просто ни отнема малко повече време, докато измислим нещата.
— Без съмнение. Чухте ли колко истерично се държеше Боуалк миналата нощ?
— Видоменителката? Не. За какво говориш?
— Тя полудя, когато Тай Дей и аз минахме покрай клетката снощи — информирах го аз.
— Случва й се понякога. Господарката смята, че вероятно е нейната животинска страна, която става по-силна. Може да се опитва да си намери гадже.
Чичо Дой, забелязах аз, беше отишъл до клетката скоро след нашето пристигане, съвсем сам, след няколко думи с Джоджо. Той не разбираше нищо от разговора между мен и Знахаря.
— И Тай Дей каза, че звучи така.
— Момчето може да не е толкова тъпо, колкото изглежда — Стареца се взираше в чичо Дой, докато говореше. Не бях сигурен кого имаше предвид. Той попита: — Как е нашето безпризорно дете?
— Дремльо? Дреме.
— По тия земи смешниците ги горим живи.
— Какво? Докладвах ти. Хлапето спи. Яде, ако му сложиш храна в ръцете и му покажеш как се прави. Зяпа много. Но предимно просто спи.
— Добре. Връщай се. Хващай се на работа. Започни да мислиш по-упорито. Не знам дали е от нерви или е предчувствие, или просто ставам дързък, но все повече и повече се оказвам в настроение да пътувам, независимо дали някой ни тласка към това или не.
— Радишата ще е доволна.
— Съмнявам се. Цялата тази параноя около Отряда идва отнякъде. Тя не прие слуха толкова зле, колкото Пушека, но се съгласи и още вярва в него. Не смятам, че източникът, който й го е внушил, е престанал да съществува. Не мисля, че Радишата наистина вярва на Ловеца на души, че може да се отметне от пъклената сделка, без да пострада — Знахаря мислеше за Кина. В последно време популярната мъдрост беше, че Кина е втълпила страха от Отряда в умовете на талианците и техните управници. Винаги сме подозирали, че те не планираха да спазят своята част от споразумението и да ни помогнат да стигнем до Катовар, веднъж, след като Господарите на сенките бъдат победени.