Венецианското предателство [bg]

— Почти не съм разговарял с Касиопея, след като напуснахме Федерацията — каза той. — Тя се прибра във Франция. Не знам нищо за нея и Или, защото тя не прояви желание да говори по този въпрос. — Торвалдсен поклати глава и добави: — Ще трябва сам да я попиташ.

Малоун реши да се поразходи. Харесваше му да броди по Стрьогет. Покани и Торвалдсен, но приятелят му отказа. Само извади от джоба си няколко прегънати листове хартия и ги сложи на масата.

— Документите за собственост на онзи имот край морето, който изгоря. Нямам нужда от него.

Малоун разгъна книжата и видя името си в декларацията за дарение.

— Настоявам да го вземеш — погледна го в очите Торвалдсен.

— Не мога — поклати глава той. — Имотът е на брега на океана и струва куп пари.

— Възстанови къщата и се наслаждавай на гледката. Приеми го като компенсация, че те забърках във всичко това.

— Ти знаеше, че няма да ти откажа.

— Знам, но така ще успокоя съвестта си, колкото и малко да е останало от нея.

За двете години на приятелството им Малоун беше разбрал, че когато Торвалдсен си науми нещо, няма начин да бъде разубеден. Затова пъхна документите в джоба си и се спусна по стълбите. Бутна вратата и излезе в топлата датска вечер. Всички масички пред кафето бяха заети.

— Хей, Малоун!

Той се обърна. На една от масичките седеше Касиопея, която стана и тръгна към него.

Беше облечена в морскосиньо памучно сако и панталони. От рамото й висеше кожена чантичка, на краката й имаше леки сандали. Тъмната й коса падаше свободно към раменете. За миг си я представи в планината, облечена в плътно прилепнали кожени панталони и черен сутиен, плуваща редом с него към гробницата. Пред очите му изплуваха няколкото минути, през които и двамата бяха по бельо.

— Хей, какво правиш тук? — попита той.

— Ти все ми хвалеше храната в това заведение и реших да я опитам — сви рамене тя.

— Доста си пътувала за една вечеря — усмихна се той.

— Когато не можеш да готвиш, едва ли имаш голям избор.

— Чух, че си се излекувала. Много се радвам.

— Е, вече не мисля за някои неща. Най-вече сутрин, когато се питаш дали не е настъпил последният ден от живота ти.

Той си спомни тревогата й през онази първа нощ в Копенхаген, когато му помогна да се измъкне от Музея за гръко-римско изкуство. Меланхолията й беше изчезнала.

— Накъде си тръгнал? — попита Касиопея.

— Просто на разходка — отвърна той и очите му пробягаха по площада.

— Искаш ли компания?

Той се обърна и вдигна глава към втория етаж на заведението, където допреди малко седяха с Торвалдсен. Изправен пред отворения прозорец, приятелят му се усмихваше. Би трябвало да се досети.

— Вие двамата винаги ли заговорничите? — обърна се към младата жена той.

— Не ми отговори за разходката.