Дюна [Dune - bg]

— На императора никога не му се налага да се осмелява.

С помощта на портативните си суспенсори баронът се извърна настрани, за да скрие изражението си. „Би могло да ми се случи и приживе!“ — помисли си той. — „Император! Нека ме обвини несправедливо! После подкупи и принуда, сплотяване на Великите династии: те ще се скупчат под знамето ми като селяни, хукнали да дирят убежище. Онова, от което Великите династии най-много се боят е да не би сардукарите на императора да ги нападнат една по една.“

— Императорът искрено се надява, че никога няма да се наложи да те обвини в измяна — рече графът.

Баронът само си придаде вид на обиден, защото разбра, че му е трудно да скрие иронията в гласа си, но се оказа, че успя:

— Винаги съм бил най-верен поданик. Обидата, нанесена ми от тези думи, е толкова голяма, че не мога да я изразя.

— Хъм, ъъъ — измънка графът.

Баронът продължаваше да стои с гръб към графа, кимайки с глава. След малко заговори:

— Време е да тръгваме към арената.

— Наистина — съгласи се графът.

Те напуснаха фунията на мълчанието и рамо до рамо се отправиха към скупчилите се в дъното на залата представители на малките династии. Някъде в кулата започна бавно да удря камбана — звънът й предупреждаваше, че до боевете на арената остават още двадесет минути.

— Малките династии очакват да ги поведете — кимна графът, като приближиха насъбралите се хора.

„Двусмислици… двусмислици“ — рече си баронът. Той вдигна очи към новите талисмани, окачени встрани от входа към залата — глава на бик върху поставка и портретът с маслени бои на стария атреидски дук, покойния баща на дук Лито Атреидски. Те изпълваха барона със странното чувство за някаква поличба и той се питаше какви ли мисли са предизвиквали тези талисмани у дук Лито, когато са висели в залите на Каладън, а после на Аракис — храбрият баща и главата на бика, който го беше убил.

— Човечеството разполага, ъъъ, само с една, ъъъ, наука — заговори графът, щом поведоха шествието от очакващите ги хора и преминаха от залата в чакалнята — тясно помещение с високи прозорци и пъстър под от бели и тъмночервени плочки.

— И коя е тази наука? — попита баронът.

— Това е, ъ-ъъ, науката за, ъъъ, недоволството — отвърна графът.

Отзад представителите на малките династии, плахи и учтиви, се засмяха с най-подходящия одобрителен тон, но смехът се получи някак си нестроен, тъй като се сблъска с внезапния вой на двигатели, който нахлу, щом пажовете отвориха докрай външната врата и разкриха пред погледите редицата коли, чиито знамена пърпореха на лекия ветрец.

Като повиши глас, за да надвие неочаквания шум, баронът каза:

— Надявам се, че няма да останете недоволен от представянето на моя племенник днес, граф Фенринг.

— Аз, ъъъ, съм целият, ъъъ, в, хъм, очакване, да, точно така — отвърна графът. — Човек винаги трябва да търси, ъъъ, корените, хъм, единствено в, ъъъ, словесния процес¤.