Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

Алая седеше със скръстени крака на леглото си, опитвайки се да успокои себе си с молитвата срещу страх, но всеки пореден опит биваше осуетяван от подигравателно хихикане, отекващо в главата й. Не можеше да не чува гласа, който бе установил контрол над слуха и мозъка й.

„Що за глупотевини? От какво те е страх?“

Мускулите на прасците й потрепваха, а стъпалата се опитваха да извършват бягащи движения. Нямаше обаче къде да избяга.

Беше облечена само в златиста нощница от най-тънка коприна от Палиан, която щедро откриваше пухкавината, започнала да окръгля тялото й. Часът на убийците току-що бе отминал; зората нямаше да се забави дълго, докладите със сведения от последните три месеца бяха пред нея върху червената покривка на леглото. Тя долавяше тихия глас на климатичната инсталация и слабия повей, раздвижващ етикетите на ролките с шигърова жица.

Слугите със страх я събудиха, преди да изминат последните два часа от съня й, носейки новини за поредното оскърбително нападение; Алая поиска да й донесат докладите, за да потърси смислен мотив на станалото.

Отказа се от молитвата.

Нападенията сигурно бяха дело на бунтовниците. Точно така. Все повече и повече от тях се обръщаха срещу религията на Муад’Диб.

„И какво лошо има в това?“ — заинтересува се подигравателният глас в нея.

Тя гневно тръсна глава. Намри я беше предал. Глупаво бе да повярва на подобно опасно оръжие, действащо според случая. Помощниците й шушукаха, че вината е на Стилгар, който тайно преминал на страната на бунтовниците. А какво беше станало с Халик? Дали се е скрил при своите приятели-контрабандисти? Напълно възможно.

Взе една от ролките. Ами Муриз? Пълна истерия. Това беше единственото правдоподобно обяснение. В противен случай трябваше да повярва в чудеса. Нито един човек, камо ли дете (дори дете като Лито), не би могъл да се хвърли от хълма в Шулок, да оцелее и да побегне през пустинята със скокове, пренасящи го от върха на една дюна до билото на следващата.

Алая почувства хладната шигърова жица в ръката си.

Все пак какво беше станало с Лито? Ганима отказваше да приеме друго освен смъртта му. Прорицателят на истината бе потвърдил нейния разказ — Лито е разкъсан от Лаза тигър. В такъв случай кое е било детето, за което докладваха Намри и Муриз?

Тя потръпна от страх.

Четирийсет каната бяха разрушени и водите им потънаха в пясъка. Суеверни глупаци! Всички — и преданите свободни, и дори бунтовниците. Отчетите гъмжаха от разкази за загадъчни случки. Пясъчните твари се мятаха в канатите и загиваха, за да се превърнат в несметни множества на свои малки, точно възпроизведени подобия. Давеха се червеи — по своя воля. От Втората Луна върху Аракис се процеждаше кръв и завихряше страшни бури. И те се появяваха все по-често!

Сети се за Дънкан, изолиран в Табър и измъчван от ограничителната юзда, за която дословно и с пределна настойчивост бе наредила на Стилгар. Той и Ирулан не говореха почти за нищо друго, освен за истинското значение на знаменията. Глупаци! Дори собствените й шпиони я заблуждаваха за влиянието на тези нечувани досега истории!

И защо Ганима продължаваше да настоява за истинността на случая с убития Лаза тигър?