Ултиматумът на Борн

— Не съм. Получих адреса и го исках повален. Има ли разлика? Това е къщата.

— О, това е мястото, където трябваше да отиде твоят господин Симон, и ако той наистина беше господин Симон, щеше да бъде отведен на друга среща. Но ако не се окажеше мосю Симон, а някой друг, тогава щеше да бъде застрелян и — още един труп в преследването на Чакала.

— Грешиш! — настоя Джейсън, като клатеше глава, после заговори тихо и бързо. — Може това да е заобиколен път, но все пак на края му е Карлос. Няма да позволи никому да ме убие, освен самият той. Такава е заповедта му.

— Както и твоята по отношение на него?

— Да. Аз имам семейство; той има своята легенда. Моето семейство ми стига, но Чакала се чувства във вакуум — за него вече нищо няма значение. Стигнал е до края. Единственият начин да продължи е да навлезе в моята територия — територията на Дейвид Уеб, и да премахне Джейсън Борн.

— Уеб? Дейвид Уеб? В името на всемогъщия Бог — кой е той?

— Аз — отвърна Борн, усмихнат отчаяно, и се облегна до Бернардин на витрината. — Страхотно, а?

— Страхотно? — извика бившият служител на Втори отдел. — Това е fou! Лудост, направо не е за вярване!

— Но трябва да повярваш.

— Ти си семеен човек с деца и вършиш такава работа?

— Алекс не ти ли е казал?

— Дори да го е направил, съм го помислил за част от играта — човек приема какво ли не. — Възрастният французин погледна по-високия си другар и поклати глава. — Наистина ли имаш семейство, от което не желаеш да избягаш?

— Дори напротив, искам да се върна при него колкото се може по-скоро. Те са единствените хора на земята, които истински ме вълнуват.

— Но ти си Джейсън Борн, Хамелеона-убиец! Целият престъпен свят потръпва, щом чуе името ти!

— О, хайде, това е малко прекалено, особено пък от теб.

— Въобще не е! Ти си Борн, вторият след Чакала…

— Не! — извика Джейсън, изведнъж забравил за Дейвид Уеб. — Той не може да се сравнява с мен! Ще го хвана! Ще го убия!

— Много добре, mon ami, много добре — каза успокояващо Бернардин. — Какво искаш да направя аз?

Джейсън Борн се обърна към витрината и пое дълбоко дъх няколко пъти. И тогава през мъглите на неяснотата се избистри стратегията на Хамелеона. Той се завъртя и погледна през улицата към каменната сграда.

— Полицията си отиде — каза тихо Борн.

— Така е, това ми е ясно.

— А ясно ли ти е, че от другите две здания не се показа никой? А много от прозорците светеха.

— Какво да ти кажа — бях прекалено зает. Не съм забелязал. — Бернардин повдигна вежди, внезапно спомнил си нещо. — На прозорците се виждаха лица — няколко лица.

— И никой не излезе.

— Съвсем понятно. Полиция… наоколо препускат въоръжени хора. Най-добре е човек да се скрие, не е ли така?

— Дори и след като полицията си е отишла заедно с оръжията и патрулните коли? Просто са се върнали към телевизорите и все едно че нищо не се е случило? Никой не излиза навън да сподели преживяното със съседите? Това е неестествено, Франсоа. Дори не е неестествено естествено. Било е дирижирано.