Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
Преди да ида при баща ми, за да му дам отчет за белязването на агнетата, постарах се най-грижливо да изтрия сълзите си, тъй като ни най-малко не желаех да го поставям в неловко положение със слабостта си. Намерих го да кръстосва нашир и надлъж библиотеката с мрачно и посърнало лице. Със студенина, която обаче отлично виждах, че е престорена, той се обърна към мен:
— Цирей беше, точно както и предполагах, при туй внушителен по размери, който трябва твърде силно да е притискал мозъчните ципи и нервите, преди да ги залее с гнойта си.
Съобщението му ми причини силна болка, но тъй като не желаех дори за миг да задържам ужасяващата картина, която думите му бяха извикали в съзнанието ми, припряно попитах:
— Възнамерявате ли да уведомите за това господин Дьо Ласко?
— И дума да не става! Той безспорно е нелош човек, но се дуе в суетата си досущ като пуяк някой, та само бих си създал неприятел от него. — Тук той сведе очи и додаде: — Ескоргол вече изкопа гроба до този на Марсал Кривоокия в северния край на градището. Ще я погребем по пладне според нашия скромен обред. Проповедта ще произнеса яз и тя ще бъде много кратка. Желаете ли да присъствате?
Веднага разбрах, че баща ми в никакъв случай не ме молеше да се въздържам от поява там, а просто да потискам чувствата си в присъствието на прислугата.
— Ще дойда! — отвърнах колкото се може по-твърдо.
Макар че то само се подразбираше, успях все пак да сдържа обещанието си и не пророних и сълзица, дордето спускаха тъй лекия ковчег в „студената и черна земя“, както бе казала Малката Еликс.
Тук бяха всичките ни люде, до един с лица умърлушени и скръбни. Сетне баща ми взе думата. Докато го слушах, стори ми се, че се досещам защо така ненадейно бе решил да лиши Совтер от правото му на проповед: в своята той вмъкна един цитат от Калвин, избран според мен съвсем преднамерено като потвърждение на разговора ни за Малката Еликс, който двамата бяхме водили преди няколко дий. „Онез — гласеше цитатът, — които бог призове при себе си, той приема в безкористното си милосърдие без почит никаква към присъщото им достолепие.“
Забелязах, че през следващите седмици баща ми се стараеше непрестанно да ми намира работа и да ме държи в постоянно движение, като често ме изпращаше било в Брьой, било до воденицата на Бьоните, било в Сарлат. Но макар най-добросъвестно да изпълнявах възложените ми поръчения, не проявявах никакъв интерес към тях, изгубил отведнъж въодушевлението, с което напредвах в живота. Сега вършех всяко нещо с унило прилежание, та дори и спрямо Самсон, когото, един бог знае защо, сякаш обичах по-малко, аз се затварях все повече и повече в несловоохотливост, хвърляща го в силен смут, но срещу която, струва ми се, не можех да сторя нищо, тъй като всяка дума ми костуваше неимоверни усилия.
Дори и настъпващата пролет, чиито нежни листи се протягаха към мен по време на пътуванията ми с Акла в изпълнение на някоя от бащините ми заръки, не можеше да изкопчи от мен нито поглед, нито сладостна въздишка, нито пък да предизвика блажено вълнение в гърдите — дотолкова духом бях паднал и като че ли ничком смазан. Дори Акла не ми доставяше вече удоволствие и току я усещах под себе си да се диви от туй, че господарят й я обича толкова малко. Било зает с нещо, било отдал се на бездействие, аз не правех нищо друго, освен да си припомням миналото и да го предъвква и скръбно досущ като вързан пес в нескончаем размисъл, терзаещ ме дори в постелята, където се въртях ту насам, ту натам, изгарян и сякаш изсушен от пламъците на моите угризения.
Туй ми униние продължаваше вече месец, когато един ден бях повикан заедно със Самсон в библиотеката. От пръв поглед забелязах, че баща ми и Совтер изглеждаха далеч по-бодри от всякой друг път след състоялото се в Мепеш тайно събрание на местните владетели-протестанти. И това се отнасяше най-вече до баща ми, който сякаш се бе възродил — подмладен някак, вирнал глава, с ръце на кръста и звучно гласовит.
— Синове мои — подхвана той с някогашния си игрив тон, — в момента, в който ви говоря, делата на Реформацията вземат много по-благоприятен обрат, отколкото по времето на Байонската среща, когато малко остана, както сами добре знаете, Изабела да продаде кръвта ни на Испания. Но сега всичко се промени! Знайте, синове мои, че вече от четири години насам в Америка, на брега на Флорида, живеят няколко стотици от нашите бретонци. Ето, точно тук! — И той забоде пръст в една точка на своята карта на двете полукълба, над която двамината със Самсон със страхопочитание се надвесихме, изумени, че има места толкоз отдалечени от нашия Сарладе. — Тези бретонци — продължи Жан дьо Сиорак — били опитни моряци, храбри войници, а случвало им се и да пиратстват из Антилския архипелаг. Силно обезпокоен, че „французите гнездят тъй близо до завоеванията му“, Филип II Испански съвсем наскоро стоварил от корабите си на брега на Флорида силна войска, която изненадала нашите бретонци и вероломно ги избила до крак, след като по-напред им било обещано да им запазят живота, ако се предадат.