Селяни
- Автор: Реймонт Владислав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Вакарелски
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Селяни». Краткое содержание книги:
Шумът бавно се засилваше; приказваха още тихичко помежду си; само вретената врънкаха и тропаха по пода, а тук-там и чекръче бръмчеше, но рядко, защото не вярваха много на тези модерни измислици и предпочитаха да си предат по старому, с хурки.
Клембовчетата, а те бяха четири юноши, израснали като борики и с наболи мустаци, сучеха въжета при вратата, а останалите момчета бяха насядали по кътищата, пушеха цигари, като се усмихваха и шегуваха с момичетата, та често цялата къща се тресеше от кикотения, па и по-старите с готовност добавяха нещо, за да има повече смехове и веселие.
Най-сетне дойде и очакваният Рохо, а веднага след него и Матеуш.
— Още ли духа? — попита някоя.
— Утихна съвсем и изглежда да се промени времето.
— Откъм гората нещо ечи; възможно е да омекне — добави Клемб.
Рохо седна настрана при сложената паница, понеже сега обучаваше децата у Клембови и там живееше и се хранеше. Матеуш пък се поздравяваше с някои, без дори да погледне Ягна, като че ли не я виждаше, макар че тя седеше насред и първа му се хвърли в очите, на което тя лекичко се усмихна и пазеше незабелязано с поглед входната врата.
— А днеска тъй духаше, че бог да е на помощ! Жените едва живи се довлекли от гората, а Ханка и Билица като че ли още не са се върнали — заговори Соховица.
— Така си е, то все на сиромаха ще се случи — промърмори Кобусовица.
— И тая Ханка какво я сполетя пък и нея! — започна Плошковица, но като забележи, че Ягна се изчерви, бързо прекъсна и заприказва за друго.
— Ягустинка не е ли идвала? — попита Рохо.
— С клюки и одумки не може тя у нас да се нахрани, затова пет пари не дава за такава дружина.
— Сплетница жена, така подкустрила днес Шимековите, че помощничката се скарала с кметицата и ако не са били хората, щяла е до бой да дойде.
— Защото й позволяват да ги води за носа.
— И отстъпват като пред почтен човек.
— И никой не се намира да й плати за тия непрекъснати свади и заяждания.
— Нали всички я знаят каква е, защо ли вярват на това лапацало.
— Може ли някой да разбере кога казва истината и кога лъже!
— Всичко е зарад това, че всяка на драго сърце слуша, когато одумват друга — завърши Плошковица.
— С мене само да се залови, няма да й простя! — извика Тереска, жена на войник.
— Ех, като че ли не плещеше всеки ден и за тебе из селото — пошепна подигравателно Балцерековица.
— Щом си чула, кажи го! — завика тя зачервена, защото се знаеше, че доста дружи с Матеуш.
— Ще го кажа хем право в очите ти, само нека се върне мъжа ти от войската!
— Мене да оставиш на мира! Я гледай, щяла да разправя кой знае какви!…
— Стига си се драла, щом никой те не закача — скара й се строго Плошковица, но Тереска дълго време не можа да се успокои и тихичко мърмореше нещо.
— Дохождаха ли с мечката? — попита Рохо, за да отклони разговора.
— Ей сегичка ще дойдат; у органистови са.
— Кои са?
— Ами че ония Гулбасовите обесници и Филипкините момчета!
— Ето ги, идат вече! — завикаха момичетата, защото пред къщи се разнесе проточен рев, а след него почнаха да се разнасят от отвода разни други животински гласове: петел пееше, овци блееха, кон цвилеше и някой ги предвождаше със свирка. Най-сетне вратата се отвори и най-напред влезе момче, облечено с обърнат навън с вълната кожух, с висок калпак, с начернено със сажди лице, та изглеждаше като циганин, и водеше за дълго въже мечка — друго момче, облечено цяло в грахови стъбла, с кожена маска, с движещи се книжни уши и с червен, на цял лакът изплезен език. За ръцете му бяха привързани тояги, увити с граховина и вкарани в обувки, та изглеждаше, че ходи на четири крака. След мечката вървеше друг мечкар със завързана в кърпа сламена топка и с чепата тояга, по която имаше остри шипове, а по тях бяха забучени парчета сланина и хляб или пък висяха натъпкани торбички, и чак след тях Михал органистовият свиреше със свирка и цяла тълпа момчета с тояги се разтупаха по пода и се провикваха, колкото им глас държеше.
Мечкарят поздрави с „Да бъде похвален“, после запя като петел, заблея като агне, зацвили като разпален жребец и завика:
— Ние сме мечкари от страни далечни, отвъд море широко, от гори тилилейски, където хората ходят нагоре с краката, където със суджуци си градят плетищата и с огън се разхлаждат; където оставят гозбите си на слънце да се варят, свинете по вода плават и вместо дъжд водка вали. Страшна мечка ние водим и по света ходим! Казаха ни, че в това село има богати хора, щедри стопанки и хубави моми! Па дойдохме от край далечен, отвъд широкия Дунав да ни дарувате, любезно посрещнете и за път нещо да дадете! Амин!