Шестимата месии
- Автор: Frost Mark
- Серия: arthur conan doyle #2
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Шестимата месии». Краткое содержание книги:
Но дори и не подозира колко сериозно греши. Защото го очакват шестима непознати, които се нуждаят от него. Само той може да им помогне в разкриването на зловещата загадка, която ги е събрала.
За да спечелят — или загубят — живота си и света!
Влакът им спря във Флагстаф, Аризона десет минути преди разписанието. Дойл, Инес, Престо и Лайънъл слязоха на перона и се озоваха пред двама служители на линията „Санта Фе“, излезли да ги посрещнат и придружат през три коловоза до очакващия ги нает експрес, който представляваше локомотив и единствен прикачен за него вагон. Краен пункт на пътуването им бе Прескот.
Тази, която върви сама държеше под ръка Джек и двамата следваха останалите. Бяха слезли последни от влака. От момента, когато Дойл и Инес бяха нахлули в купето предишната нощ, тя не бе излизала оттам. Никой още не бе говорил с никого от двамата и сега, докато отиваха към другия влак, никой не вдигна поглед да ги погледне в очите.
Обедното слънце къпеше всичко наоколо в убийствена жега. Джек изглеждаше блед и изтощен и едва пристъпваше, явно насочил цялата останала му енергия навътре в себе си. Индианката изглеждаше също толкова измъчена, но се държеше така, сякаш си бе поставила за задача да качи Джек на другия влак.
„Ако наистина е постъпила, както ми описа — помисли си Дойл, докато я наблюдаваше, — би трябвало да е приела болестта в своето тяло.“ И ако това бе истина, той дори не искаше да си представя с какво й се налага да се бори в този момент. Едва сега забеляза, че тя още носи върбовата пръчка със забученото върху нея орлово перо.
„Ами ако се е провалила? Ако сега и двамата са извън строя? Какво ще правя? Никой не може да очаква от мен аз да свърша неговата работа!“
— Е, това едва ли е най-подходящият момент за флирт, какво ще кажеш? — пошушна в ухото му Престо.
— Боже господи, човече, какво те накара да изтърсиш това?
— Та тя беше в купето му през цялата нощ. В един момент дори ми се стори, че чувам… страстен вик.
— Вик може и да си чул. Но страстта няма нищо общо с него — отговори му Дойл.
Любов може би… но не и страст. А трудно описуемият начин, по който тя бе използвала силата си, в никакъв случай не бе от онези неща, които би искал да споделя с други хора.
В този момент се появи Инес и донесе на Дойл нова телеграма, в която се потвърждаваше, че всички поръчани от тях припаси ще ги чакат в Прескот. След като провери как товарят багажа им, Инес се качи последен точно навреме, за да види Джек и Тази, която върви сама да се скриват зад вратата на едно от купетата.
— Нали днес още не е изваждала изпод ребрата му нов ягодов кейк? — тихо попита той.
— Да се надяваме, че онзи е бил достатъчен — прошепна в отговор Дойл и вдигна пръст пред устните си както снощи.
Пет минути по-късно влакът им вече се носеше на юг.
След два часа щяха да бъдат в Прескот.
— Нещо не ми харесва, че трябва да отидеш там сам — каза Айлин.
— Склонен съм да се съглася, мила, но нали чу сама — поканата не беше отправена по начин, който бих могъл да отклоня — въздъхна Джейкъб.
— Ти не си добре, трябва да почиваш.
— Хайде сега, започваш да приказваш досущ като покойната ми жена: Джейкъб, идвай в леглото — ще си развалиш зрението като четеш на тази светлина.
— Убедена съм, че и в нейните думи не си се вслушвал.
Джек спря пред вратата във фоайето и я хвана за ръката.
— Винаги съм я слушал. И до момента я надживявам с шест години.
— Не отивай — каза тя тихо.
— Нали затова дойдох. Допускаш ли, че съм способен след всички тези премеждия просто така да се върна от вратата?
— Тогава нека и аз дойда с теб.
— Но, скъпа Айлин, ти не си поканена.
— Сигурна съм, че преподобният няма да има нищо против.
— Не. Знам това от съня.
Тя го погледна в очите и видя в тях тиха радост и решимост, без следа от страх. От окото й се отрони сълза.
— Моля те… Не умирай — прошепна тя.
Той се усмихна, нежно целуна ръката й, обърна се и излезе на улицата през летящите крила на вратата.
„Като истински каубой“ — мина през ума му. Той изправи рамене и закрачи към „Дома на надеждата“.
Айлин избърса сълзите си — не искаше събиращите се във фоайето актьори да я видят в това състояние. Трябваше вече да тръгват за театъра, защото репетицията бе насрочена за след няколко минути.
Точно в този момент един мъж стана от мястото си в другия край на фоайето и се отправи към нея, сваляйки шапката си. Беше с жълтеникаво кожено сако и ботуши, панталоните му бяха на тиранти — изглеждаше досущ като актьор в мелодрама за Дивия запад. Слава богу, поне не носеше бяла блуза. Но зад него пристъпваха пет разтревожени момчета в бели блузи.