Царство от Мед
- Автор: Чакраборти С. А.
- Серия: Хрониките на Девабад #2
- Год: 2020
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-345-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Царство от Мед». Краткое содержание книги:
Животът на Нахри се променя завинаги от мига, в който, без да иска, призовава Дара - страховит, мистериозен джин. Откъсната от дома си в Кайро, тя се озовава в ослепителния кралски двор на Девабад и бързо открива, че ще има нужда от всичките си мошенически инстинкти, за да оцелее в него. Нахри се оказва уловена в златна клетка, наблюдавана от царя, който управлява от трона, принадлежал някога на предците ѝ. А една нейна грешна стъпка ще обрече на гибел цялото ѝ племе.
Междувременно Али е изпратен в изгнание заради това, че се е опълчил на баща си. Преследван от наемни убийци, носещ се без посока сред златните пясъци на бащиното му племе, той трябва да разчита на плашещите способности, с които са го надарили маридите - непредвидимите водни духове. Използването на новите му сили ще доведе до разкриването на ужасна тайна, която семейството му е пазило дълбоко заровена векове наред.
С наближаването на новото столетие джиновете се събират зад внушителните месингови стени на Девабад, за да празнуват. Ала невидима заплаха се приближава от север. Сила, която ще доведе огнена буря право в сърцето на самия град...
Говореха на дивастийски.
Нападателите им бяха деви? Али погледна нагоре, покрай ръба на една издадена скала и зърна млад мъж. Определено приличаше на дев, облечен в оловносива връхна дреха и черни гамаши — цветове, които се сливаха съвършено със сенките.
Как, в името на Бога, шепа деви бяха дошли от езерото, въоръжени с гули и летящи коне?
Внезапно девът се изпъна, вниманието му беше привлечено от езерото. Ръката му посегна към лъка…
В следващия миг Али вече беше изскочил от водата. Покатери се по стената пред слисания поглед на стрелеца, извади зулфикара си и заби огненото острие в гърдите му.
Мъжът дори не можа да извика. Али го бутна от върха на зулфикара и го събори във водата. Обърна се към останалите още преди да се бе разнесъл плисък.
Деви, трима на брой. Друг стрелец — жена с дълга черна плитка, и двама мъже, въоръжени със сабя и боздуган. Изглеждаха смаяни от пристигането му, ужасени от смъртта на приятеля си. Но не и уплашени.
И реагираха много по-бързо, отколкото Али очакваше.
Първият извади сабята си и парливата миризма предупреди Али, че е от желязо, още преди да се бе ударила, хвърляйки искри, в зулфикара му. Мъжът се дръпна назад с лека стъпка, внимавайки да избегне отровния пламък. Беше ход, който Али свързваше с други гезирци, войници, които бяха подготвени да се бият срещу противници, въоръжени със зулфикар.
Къде един дев се бе научил да прави това?
Али се наведе, избягвайки на косъм покрития с шипове боздуган, който профуча покрай главата му. Тримата деви се разпръснаха като ветрило, за да го обградят, движейки се в съвършен синхрон, без да кажат и дума.
А после жената стрелец изсъска на джинистански.
— Това е Убиеца на афшини. — От гърдите й се изтръгна подигравателен смях. — Доста лъжлива титла, пясъчна бълхо.
Мъжът с лъка се хвърли напред, принуждавайки Али да отбие удара му, и отново онзи с боздугана се възползва от това, че вниманието му беше отвлечено, за да го нападне. Този път боздуганът бръсна Али по рамото и шиповете смъкнаха парче плът.
Али ахна от парещата болка и един от девите го изгледа подигравателно.
— Ще те изядат жив, знаеш го, нали? — подхвърли той, махвайки с ръка към гулите на брега под тях. — Не и нас, разбира се. Заповедите са такива. Бас държа обаче, че вече са ти надушили кръвчицата. Бас държа, че са обезумели от глад.
Тримата воини дойдоха по-близо, принуждавайки Али да отстъпи до ръба на стената. Който и да ги беше обучил, беше свършил отлична работа, тримата се движеха така, сякаш бяха водени от един мозък.
После обаче онзи с меча дойде твърде близо. Али се наведе, виждайки отворилата се възможност, и се хвърли към онзи с боздугана. Улучи го в бедрото и отровните пламъци оставиха ивица от бързо почерняваща плът след себе си.
— Бахрам! — изкрещя ужасено жената с лъка.
Мъжът изглеждаше потресен, ръката му се вдигна към смъртоносната рана. А после погледна към Али с обезумели очи.
— За Бану Нахида — прошепна и се хвърли напред.
Хванат напълно неподготвен от думите му, Али не беше готов за отчаяното му нападение. Вдигна зулфикара, за да се защити, но напразно. Мъжът посрещна удара в стомаха и връхлетя отгоре му; заедно, двамата полетяха от стената.
Али се приземи с разтърсващ костите удар върху мокрия пясък. Една вълна мина през лицето му и той се задави; рамото му туптеше. Зулфикара му го нямаше, останал забит в тялото на дева, когото беше убил и който сега лежеше по-навътре в плитчините.
Пронизителен стон го накара да се надигне с усилие на колене — хищният вой и нечленоразделните писъци на неживите гули се усилваха.
Али обърна глава и очите му се разшириха. Десетки гули тичаха към него, някои от тях бяха подпухнали трупове от разлагаща се плът и кървави зъби, други — отдавна превърнали се в скелети, хищните им нокти бяха остри като ножове. И щяха да стигнат до него след броени секунди. Щяха да го изядат жив, да го разкъсат на парчета и да посрещнат приятелите му… малцината, които избегнеха стрелите на жената, която и в този миг опъваше тетивата.
Не. Това не можеше да бъде съдбата им. На семейството му, на града му. Али зарови ръце в мокрия пясък и водата се разля между пръстите му.
— Помогнете ми! — отправи зов към маридите. Прастарите чудовища вече го бяха използвали; знаеше, че помощта им ще дойде с ужасяваща цена, но точно в този миг не го беше грижа. — Моля ви!
Нищо. Водата си остана безмълвна и безжизнена. Маридите ги нямаше.