Гадателката

— Искате да кажете, че баща ви е уредил да я настани в интерната като епилептичка, а не като момиче с неморално поведение.

— Така беше по-добре за службата му. В онези времена семействата имаха достойнство. Партията изискваше определени норми на поведение.

Прехапах си езика.

— Продължавайте — казах.

— Рита напусна интерната осемнадесетгодишна. Омъжи се за възпитаник на същия интернат и след няколко години заминаха да живеят в Ростов. Често ми пишеше колко си падали тамошните млади мъже по севернячките. Тъкмо беше родила Лука и вероятно очакваше помощ от мен. Както и да е, аз също се преселих там. Постъпих на работа в тракторния завод „Ростселмаш“ и в началото бях щастлива. Петнадесетгодишна, за първи път на слънчево и топло място, с пари в джоба…

— Какво се случи?

Тя се изсмя.

— Случи се историята, инспекторе. Дяволът Горбачов стана наш вожд. Той не беше комунист. Животът започна да се променя. Но и за мен животът вече се беше променил. Омъжих се за един изверг. Когато водката вече не му беше по кесията, той ме изпрати на автогарата.

— А Рита?

— Животът на Рита се сриваше. Когато мъжът й беше убит от онези диваци в Афганистан, тя вече пиеше по половин литър водка на ден. Беше се преместила в онази къща в Новочеркаск. Живяла е трудно в интерната, това ми е ясно. Обвиняваше баща ни, че я е изпратил там, обвиняваше мъжа си, че е умрял, обвиняваше сина си, Лука, че се е родил момче. Дори когато той беше малък, на пет-шест годинки, тя го гълчеше, разбирате ли ме? Крещеше му за това, че изглежда така.

— Че е момче?

Тя наведе глава.

— Да. За това, че е момче. — Спомените й се връщаха прекалено силно. Нужно й беше малко време да се успокои, преди да продължи с по-тих глас. — Елена, дъщерята на Рита, й го върна. Още на тринадесет години Елена беше като барут. По онова време, разбира се, Андрей Чикатило и жена му бяха взели горния етаж на къщата. Кой е можел да предполага с какъв звяр са живели Рита и децата й. Започнаха да намират трупове на момичета навсякъде по ливадите наоколо. С избодени очи от същия нож, който той винаги носеше със себе си. За да подрязвал охлузените люспи от кожата на обувките си, както е обяснил пред съда. — Отново замълча. — Кой е можел да предполага какъв звяр е бил този човек? — повтори тя.

— Никой ли от живеещите в къщата не е подозирал Чикатило?

— По онова време не. Чак много по-късно.

— Дори и вие ли?

Тя поклати глава.

— Ако имах притеснения, че в къщата може да бъде извършено нещо лошо, те идваха от Рита.

— Буйства от нейна страна?

— Пияна или трезва, тя буйстваше. Нямах предвид това. Беше започнала да прави с Лука неща, които една майка не бива да прави със сина си. Разбирате ли ме?

— Да, разбирам. — Спомних си кльощавото, недодялано момче от тридесет и шесто начално училище в Мурманск. Жестоко съжалих, че не съм се държал по-приятелски с него. — Спала е с него. Това ли искате да кажете?