История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Към всичко това следва да се добави появата на опозиция на официалната власт в империята. Става дума за движението на „новите Османи“. Укрепващите турски буржоазно-либерални кръгове искат прокарване на конституция и демократизиране на империята. Те мислят чрез натиск върху султана да постигнат ограничаване на абсолютизма, искат мерки за развитие на занаятите, търговията и селското стопанство, укрепване на финансовото положение на държавата и отстраняване на чуждото вмешателство в нейните вътрешни работи. През 1865 г. се създава „Дружество на новите Османи“, а две години по-късно се подготвя заговор против великия везир и правителството. Следват гонения и поява на турска политическа емиграция в Европа. Две са основните идеи с които движението излиза на османската политическа сцена: конституция и „османска нация“. Целостта на Османската империя може да се отстоява чрез прокарване на конституция и обединяване на всички народи на империята в единна „османска нация“. Конституцията щяла да модернизира държавата и да лиши Европа от основание за намеса в нейните вътрешни работи, а „османската нация“ щяла да неутрализира етно-религиозните различия между поданиците на султана и да лиши от основание националните движения на отделните народи на многонационалната империя.
Ако конституционализмът наистина е повеля на времето, то „османската нация“ е безпочвено умопостроение, което остава без покритие в реалната действителност. Това показва между другото и следващото историческо развитие на Балканите — основен проблем на Османската империя си остава националноосвободителното движение на нетурските народи. Със своите искания за автономия и независимост то заплашва целостта на империята и дава основание на Русия и другите сили за намеса. Тази „опасност“ еднакво добре се схваща и от управляващите среди, и от опозиционните буржоазно-либерални кръгове. Но докато султанът Абдул Азис „спасява“ империята от надигащата се национална революция на народите с брутална сила и жестокост, то „новите Османи“ и Мидхат паша прибавят към старата инерция една конституция и една измислена нация.
Въстанията в Босна и България
Националноосвободителното движение на Балканите през втората половина на XIX век навлиза в нов етап на развитие. Сърбия, Гърция и Черна гора подкрепят освободителното движение на намиращите се още под османска власт свои сънародници и издигат свои хегемонистични планове. Формира се освен това силно демократично течение в българското, сръбското и гръцкото националноосвободително движение, което се стреми не само към национално, но и към социално освобождение и демократично управление. Правят се опити за обединение на революционните сили на Балканите, създават се комитети и организации, установяват се връзки и сътрудничества, подготвят се общи въстанически действия. Почти навсякъде националноосвободителното движение се оказва в състояние да организира въстанически акции за освобождение със собствени сили.
Източната криза започва през юли — август 1875 г. с избухване на въстание в Херцеговина, Северна и Югозападна Босна. На борба срещу чуждата власт, срещу заптиетата и събирачите на увеличения десятък масово се вдигат селячеството, интелигенцията и местната буржоазия. Въстаниците блокират редица градове и крепости, създават свои укрепени лагери и успешно отбиват атаките на султанската войска и башибозука чак до Руско-турската война от 1877–1878 г. Начело на въстанието застават прехвърлилите се от Черна гора в Херцеговина стари войводи Мичо Любибратич и Пеко Павлович, както и редица местни революционни дейци, свещеници и търговци — Лазар Сочица, Петър Радович, Богдан Зимонич, Васо Видович, Голуб Бабич и други. Освободителната борба на босненското население намира широка подкрепа сред демократичната общественост във всички южнославянски области, а също така и в Европа. Възникват комитети за събиране на помощи, прииждат доброволци от Сърбия, Черна гора, Хърватия, Русия и др. страни. Създава се и международен комитет за подпомагане на въстанието със седалище в Париж.
Основното искане на босненското въстание от 1875–1876 г. е за ликвидиране на съществуващия социален ред. Що се отнася до бъдещето на въстаналите области, то въстаническата програма предвижда обединението им със Сърбия и Черна гора. Група босненски ръководители начело с Г. Бабич официално декларират обединението на Босна със Сърбия и провъзгласяват сръбския княз Милан Обренович и за босненски княз. Група херцеговински водачи пък провъзгласяват черногорския княз Никола и за херцеговински княз. Формира се и силна революционнодемократическа група начело с Васо Пелагич, която като изразител на интересите на селячеството, разоря ващото се занаятчийство и дребните търговци не е против обединението на въстаналите области със Сърбия, но иска осъществяването и на социално-икономически и политически преобразувания в обединената държава. Възниква също така династическо Караджорджевско течение начело с принц Петър Караджорджевич, което свързва обединението с династическа промяна — сваляне на династията на Обреновичите и заменянето й с тази на Караджорджевичите.