Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред
- Автор: Хънтигтън Самюъл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Радева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред». Краткое содержание книги:
Като се започне от 1979 г., първо Съветският съюз, а послe Русия се ангажира с три големи войни по линията на разлома с мюсюлманските си съседи на юг: Афганистанската война от 1979–1989 г., последвалата война в Таджикистан от 1992 г. и войната в.Чечня през 1994 г. След разпадането на Съветския съюз на власт в Таджикистан дойде комунистическо правителство. През пролетта на 1992 г. срещу това правителство се изправи опозиция, съставена от съпернически регионални и етнически групи, включващи и секуларисти и ислямисти. Тази опозиция, подкрепена с оръжия от Афганистан, прогони проруското правителство от столицата Душанбе през септември 1992 г. Правителствата на Русия и на Узбекистан реагираха енергично, предупреждавайки за разпространението на ислямския фундаментализъм. Руската 201-ва моторизирана дивизия, останала в Таджикистан, осигури оръжие за проправителствените сили, а Русия изпрати допълнителни войски да охраняват границата с Афганистан. През ноември 1992 г. Русия, Узбекистан, Казахстан и Киргизстан се споразумяха да се извърши узбекско-руска военна интервенция под претекст да се запази мира, а всъщност търсейки намеса във войната. Благодарение на тази подкрепа, както и с помощта на руското оръжие и пари, силите на бившето правителство успяха да си върнат Душанбе и да уста-новят контрол над по-голямата част от страната. Последва процес на етническо прочистване, а бежанците и военните части на опозицията са оттеглиха в Афганистан.
Мюсюлманските държави от Близкия изток се противопоставиха на руската военна интервенция. Иран, Пакистан и Афганистан оказаха подкрепа на все по-ислямизиращата се опозиция с пари, оръжия и военна подготовка. Според различни сведения през 1993 г. хиляди бойци преминават военно обучение при афганските муджахидини, а през пролетта на 1993 г. таджикските бунтовници предприеха няколко атаки през афганистанската граница, избивайки множество руски граничари. Русия отговори чрез разполагане на повече войски в Таджикистан, чрез „масивен артилерийски преграден огън“ и с въздушни атаки срещу цели в Афганистан. Арабските държави обаче осигуриха на бунтовниците средства за закупуването на противосамолетни ракети „Стингър“. Към 1995 г. Русия бе разположила в Таджикистан около 25-хилядна войска и даваше повече от половината средства за поддръжката на правителството. Бунтовниците, от друга страна, разчитаха на активната подкрепа на Афганистан и на други мюсюлмански държави. Както посочва Барнет Рубин, неуспехът на международните институции или на Запада да окажат сериозна подкрепа на Таджикистан или на Афганистан ги постави в състояние на пълна зависимост от Русия, докато двете мюсюлмански държави станаха зависими от своите мюсюлмански сродници. „Всеки афгански командир, който днес се надява на чуждестранна помощ, трябва или да се съобразява с желанията на арабските и на пакистанските благодетели, които желаят джихадът да се разпространи в Средна Азия, или да се включи в търговията с наркотици.“421
Третата антимюсюлманска война на Русия — с чеченците в Северен Кавказ — имаше своя пролог в сраженията между съседните православни осетинци и мюсюлманите ингуши през 1992–1993 г. Заедно с чеченците и с други мюсюлмански народи по време на Втората световна война ингушите са депортирани в Средна Азия. Осетинците остават и присвояват имотите на ингушите. През 1956–1957 г. на депортираните народи им е разрешено да се върнат, с което започват и споровете за собственост върху имотите и за контрола над територията. През ноември 1992 г. ингушите предприемат атаки, за да си възвърнат Пригородненския регион, предоставен от съветското правителство на осетинците. Русия отвръща с масирана военна интервенция в подкрепа на православните осетинци. Както казва един външен наблюдател, „през ноември 1992 г. селата на ингушите в Осетия бяха обградени и обстрелвани от руски танкове. Оцелелите след бомбардировката бяха избивани или вземани в плен. Клането беше извършено от части на осетинския ОМОН, но под-сигурявани от руски войски, изпратени за «запазване на мира» в региона“422. Трудно е да се повярва, пише списание „Иконъмист“, „че за по-малко от седмица могат да бъдат извършени такива разрушения“. Това беше първата операция за етническо прочистване в рамките на Руската федерация. След това Русия използва този конфликт, за да стресне чеченските съюзници на ингушите, което на свой ред „доведе до незабавната мобилизация на Чечня и на (предимно мюсюлманската) Конфедерация на народите от Кавказ (КНК). КНК заплаши, че ще изпрати 500 000 доброволци срещу руските войски в случай, че те не се оттеглят от територията на Чечня. След първоначалното напрежение Москва се отдръпна, за да се избегне ескалацията на конфликта между Северна Осетия и ингушите в пределите на целия регион.“423
421
Barnett Rubin, „Fragmentation of Tajikistan“, pp. 84, 88; New York Times, 29 July 1993, p. 11; Boston Globe, 4 August 1993, p. 4. Относно развитието на войната в Таджикистан съм се позовавал в голяма степен на Barnett R. Rubin, „The Fragmentation of Tajikistan“, Survival, 35 (Winter 1993–94), 71-91; Roland Dannreuther, Creating New States in Central Asia (International Institute for Strategic Studies, Adelphi Paper No. 288, March 1994); Hafizulla Emadi, „State, Ideology, and Islamic Resurgence in Tajikistan“, Central Asian Survey, 13 (No. 4, 1994), 565-574; и репортажи в пресата.
422
Urszula Doroszewska, „Caucasus Wars“, Uncaptive Minds, 1 (Winter/Spring 1994), 86.
423
Economist, 28 November 1992, p. 58; Hill, Russia’s Tinder box, p. 50.