Нощта на снайпера

Пек се замисли. Парите бяха леко изкушение. Но нищо не можеше да го отклони от идеята му за хубав живот.

— В никакъв случай — каза той. — Обърни се. Обърни се или, бога ми, ще гръмна момчето и ще си пробвам късмета с теб.

Ето това беше. Ако се обърне, Пек ще го застреля, а после и момчето. Ако извади пистолета, може би ще успее да улучи Пек преди той да стреля, но шансът не беше на негова страна. Но трябваше да направи нещо. Време беше. Той погледна към Ръс, който бе затворил очи, а лицето му посивяваше: прощаваше се с живота както много войници, които щяха да умрат, биха направили.

Значи това беше.

— Дръж ръцете горе — крещеше Пек в момента все по-ненормален, затъващ все по-дълбоко в лудостта — и се обърни или, бога ми, ще…

Звънна телефон.

Съвсем не на място, по средата на сечището, докато слънцето изгряваше, Ръс се задушаваше до смърт, Боб беше с вдигнати ръце, а Дуейн Пек играеше последната си и най-голяма игра, звънна телефон.

Пек се показа от изненада и Боб видя объркването в неговите очи, докато се опитваше да реши какво да прави и тогава само за част от секундата очите му неволно отскочиха надолу, за да погледне към телефона на колана си. И по времето, когато те се вдигнаха, бяха изненадани да видят не Боб, а негов размазан образ, един Боб, чиито ръце вече сякаш държаха оръжие и се вдигаха толкова бързо нагоре и сочеха към него, че не му остана време за преценка или да види ясно какво става. Пек се опита да завърти глока към стрелеца, за да го настигне, но знаеше, че никога няма да успее.

Куршумът го улучи в дясното око, разби го и мина през него, насочи се към главния мозък, разкъса го в движение и се гмурна в по-плътните му тъкани. Импулсът да натисне спусъка беше впримчен завинаги в нервната му система и не можа да стигне до показалеца. Падна назад вдървен като бронзова статуя. Коленете му бяха толкова сковани, че когато падна, отскочи. Глокът тупна на земята.

Ръс беше изненадан от изстрела, лицето му бе покрито с петна от горещия барут, а едното му око замъглено и сълзеше. Ушите му гръмовно бучаха.

Той се обърна и погледна към Пек, който лежеше напълно неподвижен.

Една дума се появи в главата му.

— Яко — изграчи момчето.

Боб вече беше коленичил до мъжа и откачи сгъваемия му мобилен телефон от колана. Гледаше го ужасен. Как ли работи?

— Бутончето под слушалата, натисни го! — изкрещя Ръс. Бързата ръка на Боб стигна до него.

— Да? — каза той гърлено.

— Пек, какво става? — чу се глас, никога нечуван, арканзаски, на който не му липсваше лустро и обаяние, въпреки че сега беше рязък от напрежение. Главата на Боб се изпразни от този въпрос. После каза, имитирайки малко по-добре Пек:

— Свърши. Пипна и двамата.

— По дяволите! — избоботи гласът. — Защо не ми се обади?

— Ъъъ… — започна Боб, но гласът прибърза напред.

— Казах ти да изпълняваш заповедите ми точно. Разбра ли това?