Неизживени спомени
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #30
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирена Алексиева
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Неизживени спомени». Краткое содержание книги:
Когато Лийлънд Гонт отваря магазина „Неизживени спомени“, всички жители на Касъл Рок бързат да го посетят и неизменно намират нова, за което са мечтали… Но на каква цена?
Защото Лийлънд Гонт си прави експеримент — какво хората са готови да заплатят за най-съкровените си мечти и желания. Той е убеден, че всичко на този свят се продава: любовта, надеждата, дори и човешката душа.
Нямаше ефект, докато не се протегна между седалките и не стисна дръжката на въдицата в левия си юмрук. Едва тогава започна наистина да се чувства по-спокоен.
9
Сребърното звънче издрънча.
Слоупи Дод влезе в „Неизживени спомени“.
— Здравей, Слоупи — посрещна го господин Гонт.
— Зъ-зъ-здра-въ-вейте, гъ-гъ-господ-дин Гъ-гъ-гъ…
— Не се мъчи, Слоупи — каза търговецът и вдигна два пръста срещу простоватото му лице.
Момчето изведнъж усети как някакъв възел в главата му се развързва като с магическа пръчка и устата му увисна отворена.
— Какво ми направихте? — попита той стреснат. Думите се изляха от устата му като по вода.
— Един трик, който госпожица Ратклиф с удоволствие би усвоила — отвърна с усмивка мъжът и сложи отметка до името на Слоупи в списъка.
После погледна старинния часовник, който доволно тиктакаше в ъгъла. Часът бе един без петнайсет.
— Как успя да излезеш по-рано от училище? Няма ли някой да се усъмни?
— Няма. — Момчето продължаваше да стои като треснато и усилено се мъчеше да погледне към устата си, сякаш можеше да види как думите му излизат от нея с такава невиждана досега лекота. — Казах на госпожа Диуийзи, че ме боли корем. Тя ме прати при сестрата. На нея казах, че се чувствам по-добре, но още ми се гади. Тя ме пита дали мога да стигна до къщи, казах „да“ и тя ме пусна. — Млъкна за миг. — Дойдох, защото бяха заспал в читалнята. Сънувах, че ме викате.
— Вярно е — каза Гонт и му се усмихна. — Кажи ми — майката ти хареса ли чайника, който и купи оттук?
Лицето на Слоупи пламна от неудобство. Той понечи да каже нещо, но се отказа и впери поглед в обувките си. С най-кроткия си и нежен глас търговецът попита:
— Задържа го за себе си, нали?
Детето кимна, без да вдига поглед от обувките си. Чувстваше се засрамен и сконфузен. На всичкото отгоре му идваше да ревне от яд — собственикът на магазина бе успял по някакъв вълшебен начин да разплете онзи отвратителен възел в главата му, той вече можеше да говори като всички останали… и каква полза? Беше толкова притеснен, че не можеше и дума да обели.
— Я ми кажи — за какво може да му е притрябвал чайник на едно дванайсетгодишно момче?
Перчемът на Слоупи, който само преди секунди бе подскачал нагоре-надолу, сега се мяташе наляво-надясно заедно с главата му. Той не знаеше за какво му е притрябвал чайник. Знае само, че иска да си го има. Харесваше го. Наистина… го харесваше.
— Имам чувството… — смутолеви момчето накрая.
— Моля? — попита господин Гонт и вирна сключените си вежди.
— Казвам, че ми е приятно да го имам!
— Слоупи, Слоупи — подхвана мъжът и мина пред щанда, — не е нужно да ми обясняваш. Чувството на гордост от придобивките ми е добре познато. Направил съм го крайъгълен камък на кариерата си.
Слоупи Дод подскочи уплашено назад.
— Не ме докосвайте! Моля ви, не ме докосвайте!
— Слоупи, изобщо нямам намерение да те докосвам. Както нямам и намерение да те карам да дадеш чайника на майка си. Той си е твой. Можеш да правиш с него каквото поискаш. Честно казано, дори приветствам решението ти да го задържиш.
— Наистина ли?
— Наистина! Наистина, Слоупи! Егоистите са щастливци. Вярвам в това от дъното на душата си. Но, Слоупи…
Момчето леко повдигна глава и погледна уплашено през рижавия си перчем.
— Дойде време да изплатиш покупката си.
— А! — Внезапно облекчение се изписа на лицето му. — Затова ли ме повикахте? Помислих си, че… — Момчето или не можеше, или не смееше да продължи. Не беше сигурен за какво точно го вика господин Гонт.
— Затова. Помниш ли на кого трябваше да направиш номер?
— Да, на треньора Прат.
— Точно така. Номерът е от две части — първо, трябва да сложиш нещо на едно място и второ, трябва да кажеш на треньора нещо. И ако спазиш инструкциите ми точно, чайникът е твои завинаги.
— Ще може ли и говорът ми да си остане така? — попита с надежда детето. — Ще може ли винаги да приказвам така?
Търговецът въздъхна със съжаление.
— Опасявам се, че предишното ти състояние ще се възстанови още щом излезеш от магазина, Слоупи. Мисля, че имам лекарство против заекване, но…
— Моля ви! Моля ви, господин Гонт! Ще направя всичко! Всичко на всеки! Не искам да заеквам!
— Знам, Слоупи, но не в това е проблемът. Вече почти няма номера, които трябва да бъдат изиграни. Лимитът ми е изпълнен, както се казва. Тоест няма да можеш да ми платиш.