На север
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «На север». Краткое содержание книги:
— Иска ми се да съм била там — каза Сюзан.
— Аз бях.
Закрачих между две разорани ниви и тя ме последва. Пътеката свършваше при група дървета и ние минахме през тях към брега на рекичката. Тя бе плитка и камениста. Спомнях си, че съм я пресичал през един брод някъде по-нагоре по течението. Спуснахме до водата и стъпих върху един плосък камък. Сюзан застана до мен.
— Един ден прекосихме реката ей там. В ротата бяхме останали едва стотина души от сто и шейсет. По време на офанзивата „Тет“ през януари и февруари и после в началото на април в Ке Сан бяхме изгубили много хора. Беше към трийсети април и вече бяхме изгубили доста момчета в А Шау, а месомелачката има нужда от прясно месо, обаче не ни пращаха попълнение, освен това провизиите ни започваха да се изчерпват, чистата вода също…
Погледнах водата.
— Това е чиста планинска река. Рискувахме, напълнихме си манерките и пихме направо от реката.
Закрачих по скалистия бряг и стигнах до брода. Сюзан ме последва и ние стъпихме върху първата скала. Водата стигаше до глезените ни и бе толкова студена, колкото си я спомнях. Прекосихме реката и излязохме на отсрещния бряг.
— Стигнахме тук и какво да видим? Десетина убити вражески войници лежаха на брега, някои наполовина във водата. Разлагаха се целите позеленели и подути, а ченето на един висеше само на мускулите и се опираше на рамото му… всички зъби си бяха на мястото… беше адски странно. Всички си изляхме манерките. Едно от момчетата повърна. — Приклекнах, загребах вода в шепите си и вперих поглед в нея, но не пих.
Сюзан мълчеше.
Изправих се, открих началото на пътеката сред гъстата растителност и се изкачих на брега.
Тя ме последва, но ме предупреди:
— Пол, тук може още да има противопехотни мини.
— Едва ли. Този брод сигурно често се използва и пътеката е добре утъпкана. Но ще внимаваме. — Закрачих по пътеката, Сюзан тръгна след мен. — По-късно ще се проверим за пиявици.
Тя не отговори.
— Та изкачваме се ние по тая пътека и нещо помръдва в храсталака. Обаче не е виетнамец, а елен. Аз съм в челото на първия взвод и всички като идиоти откриваме огън по животното. Не го улучваме и започваме да го гоним през тия гъсталаци, докато останалата част от взвода тича нагоре, за да ни настигне.
Продължих да вървя по пътеката, която навлизаше сред гъстата гора.
— Ротният, капитан Рос, беше долу при реката с другите два взвода и реши, че сме влезли в контакт, обаче моят взводен му съобщи по радиостанцията, че гоним елен. Това ни докара мъмрене от капитана, който вече идваше на помощ с останалата част от ротата. — Засмях се. — Искам да кажа, пълни откачалки.
Продължих да се изкачвам. Тук тропическата гора бе много гъста и все ми се струваше, че усещам земни пиявици да падат по тила ми.
— Къде отиваме? — попита Сюзан.
— Искам да видя нещо там горе. Не мога да повярвам, че открих това място.
Минахме покрай няколко кратера от бомби, които сега бяха обрасли с дървета и храсти, ала навремето бяха само черна пръст.
Накрая стигнахме до полянката, която си спомнях и която продължаваше да е осеяна с дупки. От отсрещната й страна продължаваше гората, а стотина метра нататък се издигаха стръмни хълмове. Това беше мястото. Запътих се към гората.
Спрях до плътната растителна стена.
— Та двайсетина души гоним елена и стреляме като луди, а той навлиза сред дърветата. Тогава тук имаше просека, която взехме за друга пътека. Последваме го и изневиделица изскачаме на открито, обаче виждаме, че това не е естествена поляна, защото има много отсечени пънове, и разбираме, че сме се натъкнали на противников базов лагер, скрит в джунглата. Слънчевите лъчи се процеждат между клоните, абсолютно невероятна гледка. Колиби, камиони, хамаци, открити кухни, полеви лазарет, разбит танк и адски много зенитни оръдия, просто зарязани сред дърветата.
Опитах се да открия просеката в растителността, ала не успях.
— Тук е. — Проправих си път през гъсталака и се оплетох в една лиана — прерязах я с швейцарското си ножче.
— Пол, това вече не е добре утъпкана пътека. Ще пострадаш.
— Ти се върни.
— Не, ти се върни. Стига.
— Просто остани там и ще те повикам. — Продължих да се провирам в храстите, макар да знаех, че наоколо може да е фрашкано с мини, които имат навика да избухват, щом ги настъпиш. Обаче трябваше да видя стария базов лагер.
Накрая храсталаците оредяха и се изправих пред някогашния огромен вражески базов лагер под покрова на джунглата. Тук имаше толкова малко светлина, че растителността не бе много гъста и висока и виждах чак до хълмовете — на стотина метра.