Отмъщението на Монца

Риграт и Андич я гледаха с еднакво изумление.

Коска вдигна очи към потрепващия таван на шатрата и потупа устните си с пръст.

— Изправен съм пред дилема. Морален сблъсък. Отчаяно искам да атакувам, но не мога да нападна Рогонт. Не мога да нападна и Фоскар, защото баща му ми плати прескъпо. Като млад се люшках насам-натам, според посоката на вятъра, но опитвам искрено да се променя, полковник, както вече ви обясних. Така че единственото, което ми остава, е да седя тук. — Той лапна едно зърно грозде. — И да не правя нищо.

Риграт заекна и посегна към меча си, но големият юмрук на Дружелюбния вече бе на дръжката, а в другата му ръка проблясваше нож.

— Не, не, не.

Полковникът замръзна, а Дружелюбния внимателно извади оръжието му и го подхвърли през шатрата.

Коска го хвана във въздуха и замахна няколко пъти пробно.

— Чудесна стомана, полковник. Поздравявам ви за избора на оръжие, за разлика от стратегията.

— Платили са ти от двете страни? За да не се сражаваш? — Андич се усмихна до уши и тупна с ръце Коска по рамената. — Стари приятелю! Защо не ми каза? По дяволите, радвам се, че се върна!

— Сигурен ли си? — Коска заби меча на Риграт в гърдите му, чак до лъскавата дръжка. Андич се облещи, пъпчивото му лице се разкриви, устата му се отвори в опит да изпищи. Но излезе само леко кашляне.

— Мислиш, че можеш да се обърнеш срещу мен? — викна Коска театрално. — Да ме предадеш? Да продадеш стола ми за няколко сребърника, а после да се усмихваш и да ми бъдеш приятел? Сбъркал си, Андич. Фатално. Мога да карам хората да се смеят, но не съм шут.

Палтото на наемника беше пропито с тъмна кръв, треперещото му лице почервеняваше, вените по врата се издуваха. Задраска слабо по нагръдника на Коска, а на устните му избиха кървави мехурчета. Никомо пусна дръжката, обърса длан в ръкава му и го бутна. Андич падна настрани, изстена и спря да мърда.

— Интересно. — Ишри се наведе над него. — Рядко се изненадвам. Мислех, че Муркато ти отне стола. Нима ще я оставиш ненаказана?

— Честно, мисля, че фактите около моето предаване не съответстват на истината. Във всеки случай човек е по-склонен да прости всякакви прегрешения на красива жена, но не и на грозен мъж. Ако има нещо, което абсолютно не търпя, това е нелоялността. Човек трябва да държи на нещо в живота си.

— Нелоялност? — изкрещя Риграт. — Скъпо ще платиш за това предателство, Коска…

Ножът на Дружелюбния влезе и излезе за секунда. От врата на Риграт бликна кръв и опръска пода на шатрата и знамето на Муселия, което Сазине бе отнел при създаването на Хилядата меча.

Риграт се свлече на колене, стиснал врата си, кръвта се стичаше по ръкавите му. Той падна по лице, потрепери за миг и застина. По платнището на пода се засъбира локва, сля се с другата, под тялото на Андич.

— Хм — каза Коска. Беше планирал да иска откуп от семейството на Риграт. Сега едва ли щеше да стане. — Това не беше много… изтънчено, Дружелюбен.

— Ами… — Затворникът се намръщи към кървавия си нож. — Реших… нали разбираш. Да последвам примера ти. Като първи сержант.

— Разбира се. Поемам цялата вина. Трябваше да съм по-изричен. Винаги съм страдал от… неизричност? Има ли такава дума?