Наричайте ме Скарлет
- Автор: Панколь Катрин
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-188-5
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Наричайте ме Скарлет». Краткое содержание книги:
Мартин установи с огорчение, че разговорът не потръгва.
— Вината не е ваша, не си мислете. Това е моя отдавнашна мечта. Може би правя грешка, бъдещето ще покаже.
И отново мълчанието надвисна над масата, докато баща й изтопи чинията си със залък хляб, преди да каже:
— Не разбирам. Там животът е труден. Безмилостен. Ще трябва да се бориш.
— Точно това ми харесва.
— Всеки гледа само себе си.
— Точно това ми харесва в тази държава, там нищо не се гради върху политически теории. Това е държава на прагматизма, в която единствено опитът и действието имат значение.
Тримата никога не говореха за политика помежду си. От времето, когато Мартин се разбунтува и не искаше да върне двете плетени шапки, които бе откраднала от „Филдар“, темата беше табу. По-късно, за да се изяснят нещата, въпреки наложеното мълчание, тя беше закачила на стената над леглото си следното изречение, написано с червен флумастер: „Не харесвам копейките, не ви харесвам и идейките“.
— Това е въпрос на избор. Твоят избор. Но отлично знаеш какво мисля по въпроса.
— Татко, нека ти обясня.
— Няма смисъл, Мартин. Никога не сме те спирали в нищо с майка ти и ти го знаеш. Това, което не мога да разбера, е защо заминаваш точно там. Винаги си била против нашите идеи, не знам защо и не желая да знам. Впрочем, предпочитам да не зачекваме темата, за да си запазим с майка ти добрите отношения с теб.
— Е, лесно е да говориш така — възпротиви се Мартин, усещайки как отново я обзема гняв.
— Може и да е лесно, но така стоят нещата.
— Но, татко… С теб никога не може да се говори за нищо. Аз не критикувам вашите идеи, аз защитавам моите, това е съвсем друго все пак!
— Бордото се оказа много добро, Терез, не намираш ли?
В същия миг Мартин получи ритник под масата и разбра, че майка й я моли да замълчи.
— Аз съм против идеологиите, против всички идеологии, в това се изразява моята борба — заключи тя.
— Защото не ти се е налагало да се бориш. Както и на всички от твоето поколение. Ако не се бяхме борили с майка ти, ако не бяхме протестирали, нямаше да имаш такъв лек живот и толкова възможности, повярвай ми.
— Баща ти има право, Мартин — намеси се госпожа Маро. — Сега вече е лесно да се критикува.
Мартин се отказа. Нямаше да ги укорява за годините, отдадени на борбата. Те поне бяха честни и искрени. Не бяха извлекли никаква лична облага. Бяха истински работници, които понастоящем живееха като истински дребни буржоа. Това, за което тя ги укоряваше, бе, че бяха спрели насред път: до четиристайния апартамент в работническия квартал и до партийните разпореждания. Пълна липса на критичност. Невъзможност да се говори или спори, тотална абдикация от лично мнение. Хоризонтът се простираше до събранията в първичната партийна организация и директивите на генералния секретар на ФКП, другаря Валдек-Роше. Вероятно смятат, че ги предавам, че съм преминала във вражеския лагер. Може би съжаляват, че не са останали у дома пред телевизора да гледат „Форсайтови“.
Усмихна се неловко и ги попита какво ще поръчат за десерт.
В понеделник стана в пет и половина и приготви закуската. Баща й беше в смяната, която застъпваше в седем, а този ден майка й започваше работа в девет. Беше сама с баща си, наливаше му мляко и му мажеше с масло филийките. Той й благодари за вечерята в ресторанта. Тя сложи ръка върху неговата, но той я отдръпна да си разтърка очите, след което стана от масата, разтривайки кръста си.
— Боли ли те? — попита Мартин.
— Да. Докторът ми каза да нося колан. Как не, и така ще ми мине. От времето е, разваля се.
Той погледна през прозореца. Беше сиво утро, с прихлупено небе. През цялата седмица щеше да става под това сиво небе и да върши еднообразната си работа. По това време във фабриката докарваха захарното цвекло, безкрайна върволица от камиони и трактори трябваше да се разтоварват и да се пренасят тежките контейнери, пълни с кални грудки.
Мартин стана и отиде да го целуне, докато се готвеше да тръгва с канчето с обяда през рамо, нахлупил ниско кепето на главата.
— Довиждане, татко.
— Довиждане, дъще.
Стояха един срещу друг, обзети от неловко мълчание.
— Приятен ден — пожела му Мартин.
— Ех, едно да знаеш от мен, понеделник е приятен ден само за богатите. Нейсе! Желая ти късмет.